— Дали е в опасност? — попита Вон.
— Не знам — отвърна Ричър. — Но най-вероятно не си прекарва страхотно.
— Как ще се върне?
— Предполагам, че е решила засега да не се тревожи за този проблем.
— Не можем да отидем с тази кола.
— Имаш ли друга?
— Само пикапа.
— А имаш ли слънчеви очила? Защото без предно стъкло вътре става доста ветровито.
— Късно е — каза Вон. — Вече го закарах на ремонт.
— А после си отишла и до библиотеката? Ти не спиш ли?
— Вече не много.
— Откога?
— Не искам да говоря за това.
— Свързано ли е с мъжа ти?
— Казах, че не искам да говоря за това.
— Трябва да открием Мария — каза Ричър.
— Знам.
— Можем да отидем пеша.
— Двайсет километра?
— И двайсет в обратната посока.
— Няма да успея. След два часа съм на дежурство.
— Тя е регистрирана в Хоуп — каза Ричър. — Поне временно. А сега е изчезнала. Значи полицейското управление на Хоуп би трябвало да има право да изпрати служебна кола, за да провери дали не е там.
— Момичето е от Сан Диего.
— Само технически погледнато.
— Важно е.
— Тя е временно пребиваваща в Хоуп — настоя Ричър.
— Защото е оставила един чифт бельо?
— Какво толкова може да стане?
— Диспеър могат да изискат реципрочно отношение.
— Те вече го използват. Снощи идваха упълномощените им помощници.
— Лошото не се поправя с друго лошо.
— Кой го казва?
— Ти какво, притискаш ли ме?
— Не. Ти си човекът с пистолета в тази кола.
Вон замълча, поклати глава, въздъхна и каза:
— По дяволите.
После натисна газта и фордът полетя напред. Гумите имаха добро сцепление на асфалта на Хоуп, но се подхлъзнаха на чакъла на Диспеър. Задните гуми превъртяха за момент и колата се поколеба, но после бързо ускори на запад, като остави след себе си облак синкав дим.
В продължение на осемнайсет километра двамата караха към залязващото слънце и единственото, което постигнаха, беше постоянно напрягане на очите. На деветнайсетия километър нещата се промениха. Ричър забеляза познатите силуети далеч напред, очертани от блясъка на слънцето зад тях. Бяха като неясни петна, далеч на хоризонта. Празният парцел отляво. Изоставената автокъща. Бензиностанцията отдясно. Зад тях се различаваше и първата тухлена сграда, в която беше магазинът за домакински стоки.
Но имаше и още нещо.
От такова разстояние приличаше на сянка. Все едно пред слънцето беше преминал самотен облак, който очертаваше неясна форма на земята. Ричър протегна врат, за да погледне нагоре през предното стъкло на колата. В небето нямаше нищо. Никакви облаци. Само сивкавосиния фон на здрача.
Вон продължи.
Когато се приближиха на един километър разстояние, сянката придоби по-ясни измерения. Нарасна на ширина, на дълбочина и на височина. Слънцето светеше зад нея и примигваше по краищата. Вече приличаше на ниска широка купчина от нещо тъмно. Все едно някакъв гигантски камион беше изсипал товара си от камъни или асфалт направо на пътя — от единия до другия банкет.
Купчината изглеждаше към петнайсет метра на ширина, пет на дълбочина и към два на височина.
От половин километър разстояние се видя, че се движи.
А от четиристотин метра се видя какво представлява.
Беше тълпа.
Вон инстинктивно намали скоростта. Тълпата се състоеше от двеста или триста души. Мъже, жени и деца. Бяха подредени в нещо като триъгълник, обърнат на изток. Най-отпред стояха около шест души. Зад тях имаше двайсетина други. Зад тях имаше шейсет. А зад тях — още много хора, цял врящ котел от хора. Шосето беше преградено по цялата си ширина. Банкетите също. Последните от тълпата навлизаха на десетина метра в храстите от двете страни на пътя.
Когато стигна на петдесет метра от тях, Вон спря.
Тълпата се сгъсти. Хората се притиснаха навътре. Авангардът остана в пакет, но останалите се приближиха. Образуваха нещо като клин от човешки тела. Солидна маса. Двеста или триста души. Стояха толкова близо един до друг, че можеха да се хванат за ръце.
Но не го направиха, защото в ръцете си държаха оръжия.
Оръжията бяха бейзболни бухалки, билярдни щеки, дръжки на брадви и метли, подпалки и дърводелски чукове. Бяха двеста или триста души, притиснати един към друг, които се движеха. Като един. Поклащаха се на място, от крак на крак, и поклащаха оръжията си във въздуха. Не буйстваха. Движенията им бяха с малка амплитуда, ритмични и контролирани.
И пееха нещо.
Отначало Ричър различи само примитивно гърлено ръмжене, което се повтаряше отново и отново. После свали прозореца си на няколко сантиметра и чу думата, която повтаряха.