„Вън! Вън! Вън!“.
Той отново натисна бутона и прозорецът се затвори.
Вон беше пребледняла.
— Не мога да повярвам — каза тя.
— Това да не е някаква идиотска традиция на щата Колорадо? — попита Ричър.
— Никога не съм виждала такова нещо.
— Значи съдия Гарднър наистина е изпълнил заканата си. Упълномощил е цялото население.
— Не ми изглеждат докарани насила. Всичките са доброволци.
— Несъмнено — отвърна Ричър.
— Какво ще правим?
„Вън! Вън! Вън!“
Ричър ги погледа малко. После каза:
— Ще продължим и ще видим какво ще стане.
— Сериозно ли говориш?
— Пробвай — каза той.
Вон отпусна спирачката и колата запълзя напред.
Тълпата също запълзя напред, за да я посрещне — с къси, ритмични крачки и размахани оръжия.
На четирийсет метра от тях Вон отново натисна спирачката.
„Вън! Вън! Вън!“
— Пусни сирената — каза Ричър. — Трябва да ги стреснеш.
— Аз да стресна тях? Засега те се справят по-добре.
Тълпата беше спряла да се поклаща настрани. Сега хората се поклащаха напред-назад, като при всяко движение замахваха напред с оръжията си. Бяха облечени с работни ризи, избелели памучни рокли и джинси, но иначе приличаха на неандерталци. Бяха като някакво племе от каменната ера, което защитава територията си.
— Сирената — каза Ричър.
Вон пусна сирената. Беше модерно устройство със синтезатор, което раздра въздуха с ужасен истеричен вой.
Но не предизвика никакъв ефект.
Абсолютно никакъв.
Тълпата дори не помръдна. Ритъмът на движенията им не се наруши.
— Можеш ли да ги заобиколиш? — попита Ричър.
Вон поклати глава.
— Тази кола не върви извън пътя. Ще заседнем и ще ни затрупат. Трябва ни кола с двойно предаване.
— Финтирай ги. Карай наляво, а после бързо завий надясно.
— Мислиш ли, че ще стане?
— Пробвай.
Вон отново отпусна спирачката и колата запълзя напред. Тя завъртя волана и пое по диагонал към насрещното платно. Тълпата пред нея проследи движението на колата — бавно и гладко. Бяха двеста или триста души, които се движеха като един, като живак, като амеба. Като дисциплинирано стадо. Вон стигна до левия банкет. Тълпата се беше престроила, за да я посрещне, но си оставаше все така гъста чак до десния банкет и храсталака след него.
— Не става — каза тя. — Прекалено са много.
Тя отново спря, на няколко метра от предната редица.
Спря сирената.
Викането на хората се усили.
„Вън! Вън! Вън!“
После виковете изведнъж се снишиха, а ритъмът се промени. Като един, хората започнаха да удрят с тоягите и прътовете си по земята, като пропускаха по един удар и викаха на всеки втори.
„Вън!“
Тряс!
„Вън!“
Тряс!
Бяха толкова близо, че виждаха лицата им. А те се разкривяваха с всеки вик — посивели и розови, изпълнени с омраза, ярост, страх и гняв. Ричър не обичаше тълпи. Обичаше да бъде сам и страдаше от лека форма на агорафобия, в истинския смисъл на думата. Обичаше големи открити пространства, но не обичаше агората в древногръцкия смисъл — пазарен площад, на който се събират тълпи. Дори случайно събраните тълпи бяха неприятни. Ричър беше гледал документални кадри от безредици по стадиони. Но организираните тълпи бяха още по-неприятни. Беше гледал и документални кадри от бунтове и революции. Тълпа от двеста души представляваше най-голямото животно на лицето на земята. Най-тежкото и най-неконтролируемото. Най-трудното за убиване. Тълпата представляваше голяма мишена, но винаги се оказваше, че всеки изстрел в нея дава много по-малко от един убит.
Тълпата имаше девет живота.
— Какво ще правим? — попита Вон.
— Не знам — отвърна Ричър.
А най-неприятни от всички му бяха организираните, разгневени тълпи. Беше служил в Сомалия, Босна и Близкия изток и беше виждал на какво са способни разгневените тълпи. Беше виждал как действат стадният инстинкт, анонимността, падането на задръжките и разрешените по подразбиране колективни действия. Беше видял, че разгневената тълпа е най-опасното животно на земята.
„Вън!“
Тряс!
„Вън!“
Тряс!
Ричър тихо каза:
— Дай на заден.
Вон премести скоростния лост. Колата спря и се напрегна като животно, готово да побегне.
— Дай малко назад — каза той.
Вон потегли назад, завъртя волана и се върна в средата на пътя. После пак спря, на трийсет метра от хората. Трийсет метра. Разстоянието между две бази на бейзболното игрище.
— А сега какво? — попита тя.
Тълпата беше проследила движението на колата. Отново беше променила формата си и се беше върнала към това, което представляваше в началото. Плътен триъгълник с притъпен връх, който се състоеше от шестима мъже, и широка основа от хора, които излизаха на десет метра от двете страни на банкета.