Такава окръжност едва щеше да стигне, за да покрие града. И със сигурност не можеше да огради едновременно града и комбината. Освен това щеше да бъде постегната около шосето в двата края на града, особено в този край, който се падаше откъм Хоуп. На останалите места веригата щеше да изтънява. Сигурно щеше да изтънява до скъсване. Може би в храсталаците щяха да обикалят хора с пикапи. Може би и шевролетите на охраната от комбината щяха да патрулират наоколо. Поведението на младежите щеше да бъде непредсказуемо. Щяха да са развълнувани от приключението и възможността да се окичат със слава. Но и бързо щеше да им омръзне. Всъщност на всички щеше да им омръзне бързо. Щяха да се уморят и да се потиснат. Ефективността им щеше да бъде най-висока през първия час и щеше да спадне през следващите два или три. Още преди полунощ вече нямаше да бъдат особено ефективни, а в малките часове на нощта — изобщо.
„Какво е заключението ти?“
Заключението на Ричър беше, че жителите на Диспеър не представляват сериозен проблем. Слънцето беше залязло зад далечните планини. На хоризонта грееше меко оранжево сияние. Ричър продължи право към него.
В седем часа вечерта Ричър си представи как Вон започва нощната си смяна — в Хоуп. В седем и петнайсет Ричър вече беше на два километра от мястото, където преди се беше събрала тълпата — в Диспеър. Смрачаваше се. Ричър не виждаше никого в далечината, следователно никой не можеше да види и него. Той слезе от пътя и пое по диагонал на югозапад, като се опитваше да поддържа скоростта. Градът пред него беше тъмен и притихнал. Много притихнал. Към седем и половина вечерта Ричър беше навлязъл на шестстотин метра в пясъка и едва тогава осъзна, че не беше чул самолета да излита, както всяка вечер. Нямаше нито шум от двигател, нито светлинки в небето.
Защо?
Той спря в мрака и състави няколко възможни сценария. После продължи по широка окръжност около града безшумен и невидим в мрака.
Към осем часа вече се приближаваше към целта. Очакваха го от изток, така че се приближаваше от югозапад. Това не представляваше гаранция за безопасност, но все пак беше по-добре от нищо. По-способните щяха да бъдат разпръснати по цялата верига, но неравномерно. Ричър вече беше заобиколил по фланга повечето от хората, за които трябваше да се тревожи. Беше забелязал и един пикап — очукана машина с четири фара на покрива. Колата бавно подскачаше през храсталаците и се отдалечаваше от него.
Ричър продължи и спря зад една скала. Намираше се на петдесет метра от задната страна на една дълга редица работнически домове. Бяха ниски едноетажни къщи, разположени на голямо разстояние една от друга, защото земята в пустинята беше евтина, а и септичните системи не работеха добре, когато къщите бяха по-нагъсто. Празните места между къщите бяха три пъти по-широки от самите къщи. Небето беше почти черно, защото луната беше скрита зад облаците. В празните места между къщите имаше пазачи. Ричър се огледа от ляво на дясно и различи един човек, после една групичка хора, още един сам човек и още един. Всички бяха въоръжени с пръчки, тояги или бухалки. Заедно образуваха верига: въоръжен пазач, къща, въоръжени пазачи, къща, въоръжен пазач, къща, въоръжен пазач.
Пазачите смятаха, че самите къщи също изпълняват защитна функция.
Но грешаха.
Ричър чуваше кучешки лай тук-там в далечината животните бяха възбудени и разтревожени от необичайната човешка активност толкова късно вечер. Това не беше проблем. Кучета, които лаят прекалено много, всъщност не вършат по-добра работа от кучетата, които изобщо не лаят. Вторият пазач от дясно на ляво имаше фенерче. Включваше го на предвидими интервали, описваше дъга с лъча от светлина и отново го изключваше, за да пести батерията.
Ричър пое наляво.
Придвижи се зад една къща, която беше съвсем тъмна. Просна се на земята и запълзя право към нея. Военният рекорд за пълзене на петдесет метра беше около двайсет секунди. В другата крайност бяха снайперистите, които можеха да пълзят цял ден, за да изминат петдесет метра и да застанат на нужната позиция. Ричър си беше предвидил пет минути. Достатъчно бързо, така че да свърши работа, и достатъчно бавно, така че да не рискува. Като цяло човешкият мозък е настроен да обръща внимание на обекти, които се движат бързо и неравномерно. Никой не забелязва приближаваща костенурка. Всички забелязват атакуващ гепард. Ричър пълзеше бавно и равномерно, на колене и лакти, отпуснал глава до земята. Не спираше. Измина десет метра. Двайсет. Трийсет. Четирийсет.