След четирийсет и пет метра пресметна, че вече не се вижда от пространството между къщите. Зрителният ъгъл не го позволяваше. Въпреки това продължи да пълзи, докато не стигна до самата къща. Едва тогава се изправи и се ослуша за някаква реакция — извън къщата или вътре в нея.
Нищо.
Ричър стоеше до вратата на кухнята. Пред нея имаше обикновена дървена площадка, към която водеха три стъпала. Ричър бавно се изкачи по тях с разтворени крака, така че да стъпва на дъските точно там, където бяха заковани за страничните перила. В деветдесет и пет процента от случаите стълбищата скърцаха по средата, където конструкцията беше най-слаба. Ричър хвана дръжката на вратата и я повдигна. В деветдесет и пет процента от случаите вратите скърцат, защото са увиснали на пантите. Така че беше полезно да ги натиснеш нагоре.
Ричър отвори вратата, влезе, обърна се и я затвори зад гърба си. Намираше се в тъмна тиха кухня. Подът беше от износен линолеум, а във въздуха се усещаше миризма на пържено. В полумрака се различаваха очертанията на шкафове и полици. Имаше мивка с повреден кран, който капеше на всеки двайсет и три секунди. Отделяше се по една тежка капка, която се удряше в керамичната повърхност на умивалника. Ричър си представи как капката се разбива във формата на корона, като изхвърля по-малки капчици в идеална окръжност около себе си.
Той прекоси кухнята до вратата към коридора. Подуши мръсен килим и стари мебели в дневната отдясно. Продължи по коридора към входната врата. Тя представляваше най-обикновен кух правоъгълник, с малко прозорче от боядисано стъкло. Ричър хвана дръжката, завъртя я и я повдигна. Лесно и безшумно открехна вратата.
И видя мрежата зад нея.
Ричър замръзна. Беше практически невъзможно да отвориш врата с мрежа, без да произведеш шум. Вратите с мрежи бяха леки, на стегнати пластмасови панти, и се затваряха с груб пружинен механизъм. И гарантирано произвеждаха цяла симфония от скърцане и трясък.
По средата на вратата имаше хоризонтална преграда, за допълнителна здравина и против изкривяване. И двете половини бяха с площ по-малка от един квадратен метър. И двете бяха с найлонова мрежа. Мрежата беше служила на собствениците си в продължение на много години. Нямаше съмнение. Беше набита с прах и тела на насекоми.
Ричър извади единия от сгъваемите ножове, които беше прибрал. Обърна се към коридора, за да заглуши шума с тялото си, и отвори острието. После изряза голям хикс в долната половина на вратата — от ъгъл до ъгъл. Прибра острието на ножа, пъхна го в джоба си и седна на пода. Облегна се назад и се избута навън през отвора, с краката напред. По-близко до ума беше да излезе с главата напред. Изпитваше огромно желание да види какво има навън, преди да излезе. Но ако навън имаше бухалка или куршум, беше доста по-добре да им подложи краката си, а не главата.
Навън нямаше нищо. Нито куршум, нито бухалка. Ричър измъкна раменете си през дупката и се изправи с едно бързо движение. Стоеше на бетонна веранда. Всъщност най-обикновена плоча от бетон, квадрат със страна метър и петдесет, напукан от времето и хлътнал в единия си ъгъл. Пред него се виждаше къса алея и тъмна улица. От другата страна на улицата имаше още къщи. Между тях нямаше пазачи. Всички пазачи вече бяха останали зад гърба му, на разстояние от половин къща. И всички до един гледаха в обратната посока.
44
Ричър тръгна на север, право към центъра на града. Движеше се между къщите и не излизаше на улицата, ако не се наложи. Не видя никакви пешеходци. Забеляза една кола на две пресечки разстояние. Стар автомобил с фарове на дълги светлини. Сигурно беше някой гражданин на Диспеър, определен за отговорник, който обикаляше на проверка. Ричър се сниши зад дървена ограда и изчака колата да се отдалечи на безопасно разстояние. После прекоси една поляна и стигна до задната стена на първата от тухлените сгради в центъра на Диспеър. Притисна гръб към стената и обмисли следващите си ходове. Вече доста добре познаваше географията на Диспеър. Реши да не се приближава до улицата, на която се намираше ресторантът. Беше почти сигурен, че все още е отворено. Наближаваше девет вечерта, което беше късно за вечеря при обичайни обстоятелства, но когато целият град беше на крак, ресторантът най-вероятно щеше да продължи да работи, за да подкрепя бойците. Може би колата, която беше видял, беше на някой доброволец, който разнасяше кафе.