След това запали цигара — с клечка от третия кибрит. С наслада пое от дима. Точно такива цигари обичаше едно време. Обожаваше вкуса на турския тютюн. Изпуши един сантиметър от цигарата, пъхна я в единия кибрит и я закрепи на място с кламер. Постави импровизираното запалително устройство в основата на пирамидата и си тръгна.
Остави вратата към улицата открехната на пет сантиметра, за да става течение.
Отправи се на юг, към къщата на едрия помощник на полицията. Знаеше къде се намира. Беше я видял откъм задната страна първата вечер, когато човекът се беше прибрал от работа и беше повърнал на двора. Пътят дотам беше пет минути, но Ричър го измина за десет, защото се промъкваше внимателно. Къщата беше стара, едноетажна. С издраскана облицовка и изкривени плочи на покрива. На двора нямаше никакви растения. Представляваше просто утъпкана земя с пътека, която водеше към входната врата, и коловоз към едно място до кухнята, определено за паркиране.
Старият пикап беше там.
Вратата на шофьора не беше заключена. Ричър се вмъкна зад волана. Седалката беше износена и продънена. Прозорците бяха мръсни, а тапицерията миришеше на пот, смазка и машинно масло. Ричър извади ключовете и намери този за колата — с пластмасова дръжка и характерна форма. Все пак го пробва, за да е сигурен. Пъхна го под волана и го завъртя на две степени. Воланът се отблокира, а уредите светнаха. Ричър го завъртя обратно, покатери се през седалките и легна в дъното.
Минаха повече от трийсет минути, преди населението на Диспеър да осъзнае, че полицейското управление гори. Към този момент пламъците вече бяха обхванали всичко. От ниската си гледна точка в пикапа Ричър видя дим, искри, оранжев блясък и лумнали пламъци, още преди някой да реагира. В крайна сметка някой по периметъра усети миризмата на пожара или пък просто се отегчи и се завъртя на пета, за да се огледа във всички посоки.
В продължение на една минута последваха неясни, объркани викове.
След това настъпи истински ад.
Дисциплината веднага се разпадна. Периметърът хлътна навътре като спукан балон. Ричър остана на мястото си, докато покрай него се носеха хора — отначало несигурни и по малко, после все повече и все по-бързо. Тичаха, по един и по много, като крещяха, викаха, чудеха се какво да правят и не откъсваха очи от блясъка на пожара. Ричър вдигна глава и видя, че прииждат от всички посоки. Пресечките се изпълниха с хора — отначало десетки, после стотици. Всички тичаха в една и съща посока. Лабиринтът от пресечки в центъра ги погълна до един. Ричър се изправи, обърна се и проследи как и последните потъват зад ъглите и между сградите.
Току-що упълномощени помощници на полицията, несигурни в собствените си възможности и без никакъв опит.
Той се усмихна.
Като мушички към пламъка, помисли си той. Буквално.
После се покатери на мястото на шофьора и завъртя ключа докрай. Двигателят запали от втория опит. Ричър бавно потегли с изключени фарове на югозапад през пущинака. Забеляза фарове на пътя вдясно от себе си. Четири коли, в движение. Това почти със сигурност бяха шевролетите на охраната, които идваха от комбината и най-вероятно водеха линейката и някаква противопожарна кола, която не беше видял. Ричър продължи на запад през пущинака — бавно, като подскачаше по неравностите. Воланът се извиваше в ръцете му. Ричър се взираше напред през мръсното стъкло и завиваше наляво и надясно, за да отбягва по-големите препятствия. Средната му скорост не превишаваше трийсет километра в час. Движеше се по-бързо, отколкото можеше да тича, и все пак минаха повече от седем минути, преди да види мътното сияние на стената на комбината в мрака пред себе си.
45
Ричър заобиколи комбината от юг и продължи, докато каменната стена на жилищната зона не се издигна пред него. Беше трудно да я различи в тъмното. Но щеше да бъде лесно да я изкачи. Имаше предостатъчно места за опора на краката, защото камъните не бяха скрепени с хоросан. Ричър заобиколи половината стена и спря пикапа срещу мястото, където предполагаше, че се намира хангарът. Спря двигателя, излезе тихо от колата и десет секунди по-късно вече се намираше от другата страна на стената. Пистата беше точно пред него. Беше около двайсет метра широка и към деветстотин метра дълга утъпкана, внимателно подравнена и старателно поддържана. В двата й края имаше по една ниска издутина — бетонна основа за светлини, които да я огряват по цялата й дължина. От другата страна на пистата имаше широко пусто пространство, нашарено с растения. Всички бяха с остри листа и изглеждаха сребристи под нощното небе. Местни видове, приспособени към живота в пустинята. Наричаха се „ксерофилни“ или сухолюбиви растения. Думата идваше от гръцкия корен „ксеро“, който означава „сух“. Оттам идваше и думата „ксерокопиране“ — процес на копиране без течни химикали. Зенон сигурно нямаше да схване принципа на ксерокопирането, но щеше да одобри използването на ксерофилни растения в тази жилищна зона. Зенон вярваше в следването на естествените закони. В приемането на съдбата, без да се задават въпроси. Според него човек трябваше да лежи на слънце и да яде зелени смокини, вместо да губи време и усилия да променя природата с напояване и обработване на земята.