Така че Ричър продължи през огромния празен паркинг, като хранеше напразната надежда, че порталът за работниците може да е отворен или че някой от ключовете на помощника може да го отключи. Но порталът беше заключен и никой от ключовете не ставаше за него. Защото порталът изобщо нямаше ключалка. Вместо това имаше сива метална кутия, разположена вдясно от него на стената — на достатъчно голямо разстояние, така че отворената врата да не я закрива. Кутията беше от онези, в които обикновено се помещават различни електрически устройства на открито. Отваряше се с пружина. Вътре имаше клавиатура. С десет клавиша, означени с цифрите от едно до девет плюс нула, разположени като клавиатурата на телефон. Общо 3 628 800 комбинации. Трябваха седем месеца, за да изпробва всичките. Ако беше машинописка, щеше да се справи за шест.
Ричър продължи, направи ляв завой и пое покрай северната стена по коловозите, оставени от шевролетите на охраната, като хранеше напразната надежда, че порталът за камиони може да е отворен. Имаше малко по-големи шансове за това. Все пак бяха потеглили набързо — шевролетите, линейката и противопожарната кола, ако имаше такава. Когато бързат, хората не се стараят особено.
Ричър намали скоростта и отново зави наляво.
Порталът за камиони наистина беше отворен.
Беше от две части, които се отваряха навън на релси в земята. И двете части бяха широко отворени. Взети заедно, представляваха нещо като фуния с формата на буквата „V“, която водеше право към огромната дупка в стената и тъмнината зад нея.
Ричър паркира пикапа на заден ход върху релсите на портала, така че да не могат да се затворят, и взе ключовете от колата със себе си. Може би порталът щеше да се затвори автоматично, след като мине известно време. А Ричър не искаше да се затваря, каквото и да се случи. Не искаше да се намира вътре, когато се затвори. Защото щеше да бъде също толкова невъзможно да се изкатери навън, колкото и навътре.
После Ричър измина трийсет метра навътре в комбината. Под краката си усещаше познатия терен — лепкав от смазка и машинно масло, неравен от натрошени стружки. Ричър спря и долови присъствието на гигантски силуети пред себе си. Пресите, пещите и крановете. Погледна надясно и различи силуетите на фургоните и резервоарите. Зад тях, на километър и половина разстояние, невидима в нощта, беше тайната зона. Той се обърна и закрачи в тази посока.
И тогава светлините се включиха.
Електричеството с пукот се втурна по кабели, по-дебели от ръката му, и част от секундата по-късно навсякъде около него бликна синя, ослепителна светлина, по-ярка от слънчевата. Усещането беше разтърсващо. Беше като физически удар. Ричър стисна очи, вдигна ръце над главата си и едва се удържа да не падне на колене.
46
Ричър успя да отвори отчаяно присвитите си очи и видя Търман, който вървеше към него. Обърна се и видя началника на обекта, който го приближаваше от друга посока. Отново се обърна и видя великана с гаечния ключ, който му беше препречил пътя към портала.
Ричър остана на мястото си, като чакаше, примигваше и присвиваше очи — лицевите мускули около тях го боляха от усилието. Търман спря на три метра от Ричър, после продължи, заобиколи го и почти допря рамо до неговото, все едно бяха двама стари приятели, застанали заедно, за да се порадват на някаква приятна гледка.
— Мислех, че пътищата ни вече няма да се пресекат каза Търман.
— Не отговарям за нещата, които си мислиш — отвърна Ричър.
— Ти ли запали полицейското ни управление?
— Около града има жива верига. Как съм влязъл, за да го направя?
— Защо дойде пак? — попита Търман.
Ричър помълча малко, преди да отговори.
— Мисля да напусна щата — каза той.
Което си беше вярно, в дългосрочна перспектива.
— Преди да замина, исках да се отбия в здравната служба и да се обадя на бившите си противници. За да се разделим без лоши чувства.
— Мисля, че лошите чувства са изцяло от тяхна страна — каза Търман.