— Няма значение — каза Ричър. — Човек се чувства по-добре, ако си изясни нещата.
— Не мога да ти разреша посещение при тях. Не и в този час.
— Не можеш и да го забраниш.
— Настоявам да напуснеш комбината.
— Настояването ти се отхвърля.
— В момента тук има само един пациент. Останалите са си вкъщи, в отпуска по болест.
— Кой е тук?
— Ъндъруд.
— Кой точно е Ъндъруд?
— Главният помощник. Този, когото си наранил най-тежко.
— Той и без това си беше болен.
— Трябва да си тръгваш.
Ричър се усмихна.
— Това може да стане градският девиз на Диспеър. Само това чувам, откакто дойдох. Както в „Ню Хемпшир свобода или смърт“. „Диспеър — трябва да си тръгваш“.
— Не се шегувам — каза Търман.
— Шегуваш се — каза Ричър. — Ти си един дебел дядо, който ми казва да си тръгвам. Което е доста смешно.
— Не съм сам.
Ричър се обърна и хвърли поглед към началника на обекта. Мъжът стоеше на три метра от тях, отпуснал ръце до тялото си, а раменете му бяха напрегнати. Ричър погледна и великана. Той беше на шест метра от тях, стиснал гаечния ключ с дясната си ръка.
— С теб има един канцеларски плъх и един престарял футболист с гаечен ключ — отбеляза Ричър. — Не съм особено впечатлен.
— Може да имат пистолети — каза Търман.
— Нямат. Ако имаха, вече да са ги извадили. Никой не чака, преди да извади оръжие.
— Въпреки това може да пострадаш.
— Съмнявам се. Първите осем, които ми прати, не свършиха работа.
— Наистина ли искаш да рискуваш?
— А ти? Ако не стане така, както искаш, оставаме само двамата. Ние двамата и твоята съвест. Аз съм дошъл на свиждане на пострадал, а ти искаш да ме пребият? Какъв християнин си, а?
— Господ ме води — каза Търман.
— В посоката, в която и без това ти се ходи — каза Ричър. — Много удобно, не мислиш ли? Щеше да ме впечатлиш повече, ако ти беше наредил да продадеш всичко, да раздадеш парите си на бедните и да заминеш за Денвър, за да се грижиш за бездомниците.
— Не ми е наредил това — каза Търман.
— Гледай ти, каква изненада.
Търман не отговори.
— Отивам в здравната служба — каза Ричър. — И ти идваш с мен. Сам си решаваш дали да ходиш, или да те занеса в кофа.
Раменете на Търман увиснаха, той въздъхна и вдигна ръка към двамата си служители, един по един, все едно нареждаше на две кучета да останат на място. После тръгна към фургоните. Ричър тръгна с него. Минаха покрай офиса на охраната и офиса на самия Търман, после покрай другите три, които Ричър беше видял по време на обиколката предишния път — оперативната дирекция, финансовия и счетоводния отдел. Подминаха първия фургон, боядисан в бяло, и спряха пред втория. Търман се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Влезе и Ричър го последва.
Беше като истински лазарет. Имаше бели стени, бял линолеум на пода, миризма на антисептични химикали и нощни лампи, които светеха приглушено. Имаше умивалници, шкафове за лекарства, уреди за измерване на кръвно налягане и метални кошчета за медицински отпадъци. Имаше и количка, на която стоеше метален съд с бъбрековидна форма. В съда беше оставен навит стетоскоп.
Имаше и четири болнични легла. Три от тях бяха празни, а на четвъртото лежеше едрият помощник на полицията. Беше завит до брадичката. Само главата му се виждаше. И изглеждаше доста зле. Блед, неподвижен, безжизнен. Изглеждаше по-дребен отпреди. Косата му сякаш беше оредяла. Очите му бяха отворени и гледаха тъпо и безжизнено. Дишаше плитко и неравномерно. На таблата на леглото му беше окачен медицински картон. Ричър го повдигна с палец и го разгледа. Четлив почерк.
Професионални медицински бележки. Човекът имаше цял списък от симптоми. Треска, умора, слабост, задух, главоболие, обриви, мехури, хронично повръщане, диария, обезводняване и симптоми за комплексни вътрешни заболявания. Ричър пусна картона и попита:
— Имате ли лекар тук?
— Имаме фелдшер — отвърна Търман.
— Това достатъчно ли е?
— Обикновено.
— А за този човек?
— Правим каквото можем.
Ричър се доближи до леглото. Кожата на човека изглеждаше жълта. Или страдаше от хепатит, или просто нощната лампа беше такава.
— Можеш ли да говориш? — попита го Ричър.
— Не е съвсем в съзнание — обади се Търман. — Но се надяваме, че ще се оправи.
Едрият помощник завъртя глава наляво-надясно. Опита се да каже нещо, но не можа, защото и езикът, и устата му бяха пресъхнали. Затова премлясна с устни, задъха се и опита отново. Погледна право нагоре към Ричър, погледът му се избистри и фокусира и той каза:
— У…
После спря да си поеме дъх, примигна и започна отначало. На нова тема. Бавно, на пресекулки, той каза: