Опитът на Ричър показваше, че тухлените сгради винаги горят добре. Първо изгаряше съдържанието им, после подовете и таваните и накрая покривът, като външните стени издържаха през това време и образуваха нещо като комин, който усилваше въздушното течение. Когато най-сетне и стените падаха, навсякъде се разхвърчаваха искри и въглени, които на свой ред запалваха нови огньове. Понякога цели квартали изгаряха заради една-единствена цигара и един кибрит.
Ричър заобиколи града в завой, широк около шест километра, и продължи успоредно на шосето на изток, като караше на стотина метра от него. Когато часовникът в главата му удари полунощ, Ричър пресметна, че вече е на километър от границата. Затова зави надясно, качи се на чакъла и завърши пътуването като нормален шофьор. Колелата на пикапа изтрополиха по границата и изведнъж се завъртяха безшумно по гладкия асфалт на Хоуп.
Вон го чакаше сто метра по-нататък.
Беше паркирала на левия банкет, с изключени фарове. Ричър намали скоростта, протегна ръка през прозореца и махна, за да я успокои. Тя също протегна ръка от колата си с разперени пръсти, за да му отговори. Или за да му направи знак да спре. Той продължи по инерция, като едва докосваше спирачките и волана, докато не спря точно до нея и пръстите им не се докоснаха. За него усещането беше една трета ръкостискане след успешна мисия, една трета облекчение, че е излязъл невредим от бърлогата на лъва, и една трета най-обикновено удоволствие. Ричър не знаеше какво е за нея. Вон не го показа с нищо. Но тя все пак задържа ръката си една секунда по-дълго, отколкото трябваше.
— На кого е пикапът? — попита тя.
— На главния помощник — отвърна Ричър. — Казва се Ъндъруд. Много е болен.
— От какво?
— Според него аз съм виновен.
— Така ли е?
— Ударих няколко пъти болен човек, което не е най-хубавото нещо, което съм правил. Но не съм му причинил диария или обриви, нито пък съм направил така, че да му окапе косата.
— Значи е ТХЕ?
— Търман каза, че не е.
— Вярваш ли му?
— Не особено.
Вон вдигна една пластмасова бутилка с вода.
— Не съм жаден — каза Ричър.
— Добре — каза Вон. — Защото това е проба. От течащата вода в моята кухня. Обадих се на един приятел на един приятел на Дейвид. Той познава някакъв тип, който работи в щатската лаборатория в Колорадо Спрингс. Каза ми да занеса пробата, за да я изследват. И да разберат всъщност колко ТХЕ използва Търман.
— В онзи резервоар имаше двайсет хиляди литра.
— А колко често свършват и го пълнят отново?
— Не знам.
— Как можем да разберем?
— Има един фургон, в който има финансов отдел. Сигурно имат всякаква документация.
— Можем ли да влезем там?
— Може би — отвърна Ричър.
— Закарай този пикап до границата — каза Вон. — Аз ще те върна в града. Ще отидем за понички.
Ричър погледна в огледалото и несигурно подкара назад, докато не усети промяната на настилката под гумите. После завъртя волана, за да вкара пикапа в пясъка, и го остави там — с ключовете на таблото. Далеч назад на хоризонта се виждаше слабо червеникаво сияние. Диспеър още гореше. Той не каза нищо по този въпрос. Просто се върна пеш до границата и се качи при Вон.
— Миришеш на цигари — отбеляза тя.
— Намерих си една — отвърна той. — Изпуших един сантиметър, за доброто старо време.
— От тях също се хваща рак.
— Чувал съм. Ти вярваш ли на това?
— Да — отвърна тя. — Абсолютно.
Вон потегли на изток, с умерена скорост, с една ръка на волана и друга в скута.
— Как върви при теб? — попита я Ричър.
— Видях на улицата една хартийка от дъвка. Точно в светлината на фаровете. Явно нарушение на наредбата за боклука. В Хоуп никога не става нищо по-интересно от това.
— Обади ли се в Денвър? За Мария?
Вон кимна.
— Старецът наистина я е взел на автостоп. От железарията. Потвърди името й. Знаеше много за нея. Говорили са си половин час.
— Половин час? Как така? Пътят до Диспеър е по-малко от двайсет минути.
— Тя не е отивала в Диспеър. Искала е да отиде в базата на военната полиция.
Пристигнаха в закусвалнята двайсет минути след полунощ. На работа беше сервитьорката студентка. Момичето се усмихна, когато ги видя да влизат заедно, все едно най-сетне се беше случило нещо неизбежно, дългоочаквано и в крайна сметка приятно. Изглеждаше някъде на двайсет години, но се усмихваше самодоволно като добрата старица от приказките, която се занимава да жени младите. Ричър се чувстваше така, все едно не знае някаква тайна. Не беше убеден, че и Вон я знае.