Нищо за губене

Двамата седнаха един срещу друг в сепарето в дъното. Не си поръчаха понички. Ричър си поръча кафе, а Вон си поръча сок — микс от три екзотични плода, за които Ричър чуваше за пръв път.

— Много си здравословна — отбеляза той.

— Опитвам се.

— Мъжът ти в болницата ли е? Болен от рак, защото е пушил?

Тя поклати глава.

— Не, не е.

Донесоха им напитките и двамата мълчаливо отпиха от тях. После Ричър попита:

— Старецът разбрал ли е защо Мария иска да отиде във военната база?

— Не му е казала. Но е доста странно искане, нали?

— Доста — съгласи се Ричър. — Става дума за база на бойно поделение. Не се разрешават посещения. Дори ако тя лично познава някой от военнослужещите. Дори ако някой от военнослужещите е брат й или сестра й.

— В бойните поделения служат ли жени?

— Много — отвърна Ричър.

— Значи може би и тя е такава. Може да се връща на служба след полагаема отпуска.

— Тогава защо е предплатила още две вечери в мотела и си е оставила всичко там?

— Не знам. Може просто да е искала да провери нещо.

— Много е дребна, за да е военен полицай.

— Имат ли минимални изисквания?

— В армията винаги са имали. Не знам какви са в днешно време. Но дори да отговаря на тях, щяха да я разпределят на друго място.

— Сигурен ли си?

— Не се съмнявам. Освен това беше прекалено тиха и кротка. Не прилича на войник.

— Тогава защо е искала да отиде във военната база? И защо още не се е върнала?

— Старецът видял ли я е да влиза в базата?

— Разбира се — отвърна Вон. — Изчакал е, докато тя влезе, като истински старомоден джентълмен.

— Значи по-правилният въпрос е защо са я пуснали кача Ричър.

— Нещо, свързано с шпионажа? — предположи Вон.

Ричър поклати глава.

— Това беше грешно предположение от моя страна. Ако се тревожеха за опасността от шпионаж, щяха да затворят комбината от двете страни и вероятно щяха да поддържат пост вътре или поне на портала.

— Тогава какво правят там?

— Охраняват шосето за камионите. А това означава, че се тревожат за опасността от кражба. Кражба на нещо, което е толкова тежко, че може да се превози само с камион, а не с обикновена кола.

— Значи е прекалено тежко и за малък самолет — отбеляза Вон.

Ричър кимна.

— И все пак самолетът е свързан с цялата история. Тази сутрин разбуних духовете, така че трябваше да прекратят тайната операция за известно време и вечерта самолетът не излетя. Не го чух, а после го видях — стоеше си в хангара.

— Значи смяташ, че самолетът лети, само когато работят по военните неща?

— Знам със сигурност, че не лети, когато не работят по тях. Следователно обратното също може да е вярно.

— Следователно пренася нещо?

— Така предполагам.

— Навън или навътре?

— Може би и в двете посоки. Като търговия.

— Някакви тайни?

— Може би.

— А може би хора? Като мъжа на Люси Андерсън?

Ричър пресуши чашата си и поклати глава.

— Не се връзва. Има някакъв проблем с логиката. Почти математически проблем.

— Кажи ми какъв — предложи Вон. — Завършила съм колеж.

— Имаш ли време?

— Много ми се иска да хвана престъпника, който е хвърлил онази хартийка от дъвка, но мога да го отложа за малко.

Ричър се усмихна.

— Там се случват три различни неща — започна той. Договорът с военните, плюс още нещо, плюс нещо трето.

— Добре — каза Вон и премести по средата на масата трите прибора за сол, пипер и захар. — Три различни неща.

Ричър веднага премести встрани прибора за пипер.

— Военният договор е точно такъв, какъвто изглежда. Няма нищо необичайно. Никакъв повод за тревога, освен възможността някой да открадне нещо тежко. А това е проблем на военната полиция. Базата им е на шосето, имат шест хъмвита и петдесет километра пустош, в която да водят преследване и престрелка, ако се наложи. Значи могат да спрат всеки камион, който поискат. Няма нужда населението на града да се занимава с този проблем. Няма никаква причина да се вдигат на оръжие.

— Но?

Ричър протегна ръце и хвана солницата с лявата и захарницата с дясната.

— Но хората от града се вдигат на оръжие. Всичките. И се занимават с някакъв проблем. Днес всички излязоха в защита на нещо.

— Какво?

— Нямам представа — отвърна Ричър и вдигна захарницата в дясната си ръка. — Но това е по-голямото неизвестно. Защото всички са замесени в него. Да го наречем дясната ръка, като в израза за дясната ръка, която не знае какво прави лявата.

— А какво е лявата ръка?

Ричър вдигна солницата в лявата си ръка.

— По-малкото неизвестно. То включва само част от населението на града. Малка, специална подгрупа от хора. Всички знаят за захарта, повечето не знаят за солта, а няколко души знаят и за захарта, и за солта.