— А ние не знаем нито за едното, нито за другото.
— Ще разберем.
— А какво общо има това с твоето твърдение, че мъжът на Люси Андерсън не е откаран със самолет?
Ричър вдигна захарницата в дясната си ръка.
— Търман пилотира самолета. Търман е шефът на града. Той управлява по-голямото неизвестно. Няма как иначе. И ако този Андерсън е част от голямото неизвестно, всички щяха да знаят за него. Включително полицията и съдия Гарднър. Търман щеше да се погрижи за това. Така че Люси Андерсън изобщо нямаше да бъде арестувана и нямаше да я изхвърлят от града по обвинение в скитничество.
— Значи Търман прави нещо и всички му помагат, но част от тях работят и по нещо друго, зад гърба му?
Ричър кимна.
— И това, по което работят някои от тях зад гърба му, включва младите мъже.
— И младите мъже или успяват, или не, в зависимост от това с кого се сблъскат първо, с повечето хора от дясната ръка или с малкото хора от лявата ръка.
— Точно така. А сега има нов млад мъж. Казва се Роджърс и току-що са го арестували, но не го видях.
— Роджърс? Името ми е познато.
— Откъде?
— Не знам.
— Както и да е, той е от хората, които не са извадили късмет.
— Шансът винаги работи срещу тях.
— Точно така.
— И Рамирес е пострадал заради това?
— Не, Рамирес не е попаднал на никого — каза Ричър. Проверих в полицията. Нито са го арестували, нито са му помогнали.
— Защо? Защо е бил различен от останалите?
— Страхотен въпрос — каза Ричър.
— А какъв е отговорът?
— Не знам.
48
Ричър си поръча още кафе, а Вон — още сок. Часовникът в главата на Ричър удари един часа, а след минута го последва и часовникът на стената на закусвалнята. Вон погледна своя и каза:
— Трябва да се връщам на работа.
— Добре — отвърна Ричър.
— Иди да се наспиш.
— Добре.
— Ще дойдеш ли с мен до Колорадо Спрингс? До лабораторията, за да занесем пробата от водата?
— Кога?
— Утре… или днес, или каквото там е в момента.
— Не разбирам нищо от вода.
— Точно затова отиваме в лабораторията.
— По кое време?
— Да тръгнем в десет?
— Много е рано за теб.
— Аз и бездруго не спя. Пък и ми е последното дежурство. Сега ще почивам четири дни. Давам десет нощни, после почивам четири. Освен това трябва да тръгнем по-рано, защото има много път дотам и обратно.
— Гледаш да не направя някоя беля? Дори когато не си на работа?
— Вече се отказах от тази идея.
— Тогава защо?
— Защото бих искала да дойдеш с мен — отвърна Вон. Нищо повече.
Тя остави четири долара на масата за сока. Върна приборите за пипера, солта и захарта по местата им. После се измъкна от сепарето, отдалечи се, отвори вратата и закрачи към колата си.
Ричър си взе душ и в два часа сутринта беше в леглото. Спа непробудно и се събуди в осем. Отново си взе душ, после прекоси целия град до железарията. Постоя пет минути отвън, като разглеждаше сгъваемите стълби на тротоара, после влезе вътре, намери закачалките с панталони и ризи и си избра нови. Този път си взе по-тъмни на цвят дрехи, от друга марка. Бяха предварително прани още при производството, така че платът беше по-мек. В дългосрочен план нямаше да издържат толкова, но Ричър не се интересуваше от дългосрочни планове.
Преоблече се в стаята си в мотела и остави старите дрехи сгънати на пода, до кошчето за боклук. Може би камериерката имаше някой роднина, който носеше неговия номер. Може би знаеше как да пере дрехите по такъв начин, че да станат поне малко сгъваеми. После излезе от стаята си и забеляза, че в банята на Мария свети. Отиде на рецепцията. Жената си стоеше на високото столче. Ричър погледна над рамото й и видя, че ключът от стаята на Мария не е на стената. Жената го забеляза и подхвърли:
— Върна се тази сутрин.
— По кое време?
— Много рано. Около шест.
— Видя ли с какво дойде?
Жената се огледа, сниши глас и отговори:
— С бронирана кола. И един войник.
— Бронирана кола?
— От тези, които дават по новините.
— Хъмви? — попита Ричър.
Жената кимна.
— Като много голям джип, но брониран. Войникът не остана. За което се радвам. Не съм тесногръда, но все пак не мога да позволя такива неща. Не и тук.
— Не се тревожи — каза Ричър. — Тя вече си има приятел.
Или поне си имаше, добави наум.
— Прекалено е млада, за да се занимава с войници каза жената.
— Има ли възрастово ограничение?
— Трябва да има.
Ричър си плати стаята и се върна обратно, като смяташе наум. Старецът беше казал по телефона, че е оставил Мария пред базата на военната полиция около осем и половина предишната сутрин. Тя се беше върнала с хъмви в шест сутринта. Бронираната кола не беше обикаляла по междущатската магистрала. Беше минала направо през Диспеър, което беше най-много трийсет минути път. Значи тя беше задържана в базата за двайсет и един часа. Следователно нейният проблем беше извън юрисдикцията на бойното поделение. Бяха я заключили в някакво помещение, докато нейната история премине нагоре по командната верига. Поредица от телефонни обаждания на все по-високо ниво, гласова поща, кодирани телекси. Може би дори конферентен разговор. В крайна сметка някъде нагоре беше взето решение, бяха освободили момичето и бяха предложили да я закарат обратно.