Бяха й предложили съчувствие, но не и помощ.
Помощ за какво?
Ричър спря пред вратата на нейната стая и се заслуша. Душът не работеше. Той почака една минута, за да й остави време да се изсуши, и още една, за да се облече. После почука на вратата. След още една минута тя му отвори. Косата й блестеше от влагата. Така изглеждаше с още няколко сантиметра по-дълга. Беше облечена с джинси и синя тениска. Без обувки. Имаше мънички стъпала, като на дете. Пръстите на краката й бяха прави. Беше отгледана от съзнателни родители, които се грижеха детето им да носи подходящи обувки.
— Добре ли си? — попита Ричър.
Глупав въпрос. Тя не изглеждаше добре. Изглеждаше мъничка, уморена, изгубена и объркана.
Тя не отговори.
— Ходила си във военната база, за да питаш за Рафаел? — продължи той.
Мария кимна.
— Смятала си, че ще ти помогнат, но те не са го направили?
Тя кимна.
— Казали са ти, че е работа на полицейското управление в Диспеър ли?
Мария не отговори.
— Може би аз ще мога да ти помогна. Или полицейското управление в Хоуп. Искаш ли да ми разкажеш какво става?
Тя не каза нищо.
— Не мога да ти помогна, ако не разбера какъв е проблемът — каза той.
Мария поклати глава.
— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.
От начина, по който произнесе „не мога“, стана ясно, че това е окончателно решение. Не беше сърдито, ядосано или капризно — беше спокойно, разумно, зряло и в крайна сметка напълно обективно. Все едно беше премислила пълния набор от възможности и беше достигнала до извода, че всъщност разполага само с една. Все едно щяха да настъпят неизбежни и фатални усложнения, ако си отвори устата.
Не можеше да каже на никого.
И толкова.
— Добре — каза Ричър. — Дръж се.
После си тръгна, отиде в закусвалнята и си поръча храна.
Предполагаше, че Вон смята да го вземе от мотела, затова в десет без пет се върна и седна на пластмасовия шезлонг пред вратата на стаята си. Тя се появи в десет и три минути — в обикновен черен форд краун виктория. Боята беше потъмняла от времето. Цивилна полицейска кола, като на детектив. Вон спря до него и отвори прозореца.
— Да не са те повишили? — попита Ричър.
— Това е колата на шефа — обясни тя. — Съжали ме и ми я даде. След като заради теб ми потрошиха пикапа.
— Намери ли престъпника с хартийката от дъвка?
— Не. Обаче вече е сериен престъпник. По-късно открих и вътрешното фолио от дъвката. Технически погледнато, това са две отделни престъпления.
— Мария се върна. Военната полиция я докарала рано тази сутрин.
— Казва ли нещо?
— Нито дума.
Ричър стана, заобиколи и седна до нея. Колата беше много обикновена. Черна пластмаса и протрита сива тапицерия. Приличаше на кола под наем, която не си знае годините. Отпред беше пълно с полицейско оборудване. Радиостанция, лаптоп на стойка, видеокамера на таблото, харддиск-рекордер, червена сигнална лампа на кабел. Но нямаше защитна стена между предните и задните седалки, така че седалката до шофьора можеше да се дръпне максимално назад. Щеше да му бъде удобно. Имаше много място за краката. Пробата от водата беше на задната седалка. Вон изглеждаше добре. Беше облечена със стари сини джинси и бяла риза с английска яка — най-горните две копчета бяха отворени, а ръкавите й бяха навити до лактите.
— Изглеждаш различно — отбеляза тя.
— В какъв смисъл? — попита той.
— Имаш нови дрехи, идиот такъв.
— Купих си ги тази сутрин — обясни Ричър. — От железарията.
— По-хубави са от предишните.
— Не се привързвай към тях. Скоро няма да ги има.
— Колко най-дълго си носил едни и същи дрехи?
— Осем месеца — отвърна Ричър. — Пустинна камуфлажна униформа, по време на Първата война в Залива. Така и не ги свалих. Тогава имаше всякакви гадории със снабдяването. Нямахме нито резервни униформи, нито пижами.