— Бил си в Първата война в Залива?
— От начало до край.
— И как беше?
— Горещо.
Вон излезе от паркинга на мотела и зави на север по улица „Първа“. После зави наляво, на изток, към Канзас.
— Ще заобиколим ли? — попита Ричър.
— Мисля, че така е по-добре.
— И аз така мисля — съгласи се Ричър.
Колата им очевидно беше полицейска, а шосетата бяха пусти, така че Вон поддържаше средна скорост от сто и петдесет километра почти по целия път, право към планините. Ричър познаваше донякъде Колорадо Спрингс. Там беше Форт Карсън — военна база, поделена между армията и военновъздушните сили. Иначе беше приятно място. Имаше красиви пейзажи, въздухът беше чист, често беше слънчево и гледката към връх Пайкс беше впечатляваща. Центърът на града беше малък и подреден. Щатската лаборатория се помещаваше в каменна административна сграда. Беше сателит на главната лаборатория на щата, която беше в Денвър, столицата на Колорадо.
Водата представляваше сериозен проблем в целия щат. Никъде нямаше достатъчно. Вон предаде бутилката, попълни един формуляр и служителят го закрепи за самата бутилка с ластик. После тържествено отнесе бутилката, все едно точно тази вода имаше силата да спаси света — или да го унищожи. Накрая се върна и уведоми Вон, че ще й съобщят резултатите по телефона, но от лабораторията искат и някакви данни за цялостното потребление на ТХЕ в Диспеър. Лаборантът им обясни, че използват приближена формула, според която се предполагаше определен процент на изпаряване и определен процент на абсорбиране в почвата, така че важните стойности всъщност бяха какви количества от химикала изтичат в почвата и каква е дълбочината на подпочвените води. В щатската лаборатория знаеха каква е дълбочината на подпочвените води в окръг Халфуей с точност до сантиметър, така че единственото неизвестно беше точното количество ТХЕ, което изтича от комбината.
— Какви са симптомите? — попита Вон. — Ако водата вече е замърсена?
Лаборантът хвърли поглед към Ричър, преди да отговори.
— Рак на простатата. Това е първият сигнал. Удря първо мъжете.
Двамата се върнаха в колата. Вон изглеждаше разсеяна. Ричър не знаеше какво я тревожи. Тя беше полицейски служител и съзнателен гражданин, но очевидно имаше и нещо друго освен евентуалната химическа заплаха за подпочвените води в нейния град. Ричър не знаеше и защо го беше поканила да дойде с нея. По пътя не си говориха много. Ричър не можеше да разбере дали тя наистина се радва на неговата компания.
Вон потегли, продължи стотина метра по една улица с много дървета и спря на светофара на едно Т-образно кръстовище. Наляво беше на запад, а надясно — на изток. Светна зелено, но тя не помръдна. Остана неподвижна зад волана, като поглеждаше първо наляво, а после надясно, все едно не можеше да вземе решение. Зад нея се чу клаксон. Тя погледна в огледалото, после се обърна към Ричър.
— Ще дойдеш ли с мен да видя мъжа ми?
49
Вон зави наляво към хълмовете, после отново зави наляво и пое на юг, като следваше табелата за Пуебло. Преди години Ричър беше пътувал по същия път. Форт Карсън беше между Колорадо Спрингс и Пуебло — на юг от едното и на север от другото, малко на запад от магистралата между тях.
— Имаш ли нещо против? — попита го Вон.
— Нямам нищо против.
— И все пак?
— Молбата ти е малко странна.
Тя не отговори.
— Каза го по странен начин — продължи той. — Можеше да кажеш: „Ела да се запознаеш с мъжа ми.“ Но ти каза: „Ела с мен да видя мъжа ми.“ А вече ми каза, че не е в затвора. Нито в болницата. Къде е тогава? В някакъв пансион, където работи? На постоянна служба? Заключен на тавана на сестра си?
— Не съм казвала, че не е в болницата — каза Вон. Казах, че не е болен от рак, защото е пушил.
Тя се отклони надясно, слезе от междущатската магистрала 1–25 и продължи по шосе с четири платна, което изглеждаше прекалено широко за трафика, който обслужваше. Вон кара два километра по него между зелените хълмове, после зави наляво през една борова гора и излезе на стар сив път без осева линия. Не се виждаха бодлива тел и табели, но Ричър беше сигурен, че земята от двете страни на пътя е военна собственост. Знаеше, че от северната страна на Форт Карсън има хиляди незастроени декари, изискани от армията още преди десетилетия, в разгара на студената или горещата война, които никога не бяха използвани за нещо полезно. Гледката през прозореца напълно приличаше на собственост на Министерството на отбраната. Навсякъде изглеждаше така. Природа, вкарана в униформа. Малко унила и посмачкана — нито пустееща, нито обработваема земя.