Тя зави по някакъв друг коридор. Беше мръсно. По ъглите имаше топки от прах. Някои бяха поръсени с миши изпражнения. Крушките светеха мътно, за да се спестят пари за ток. Някои бяха изгорели, но не бяха сменени, за да се спестят пари за поддръжка.
— Това е военна болница за ветерани, така ли? — попита Ричър.
Вон поклати глава.
— Болницата е частна собственост — отвърна тя. Уредена с политически връзки. Собственикът е получил наготово земята и базата.
Вон спря пред мръсна зелена врата. Нямаше никакво съмнение, че преди петдесет години тази врата е била боядисана от някой редник в съответствие с изискванията на Пентагона за цвят и техника на боядисване, с боя по разкладка. След това боядисаната врата беше инспектирана и одобрена от сержанта на този редник, а окончателното одобрение беше получено от някой офицер. Но оттогава насам никой не й беше обръщал особено внимание. Боята беше избеляла, издраскана и олющена. Някой беше надраскал на нея надпис с пастел: „Д. Р. Вон“ и поредица от цифри — или служебният му номер от армията, или номерът на медицинското му досие.
— Готов ли си? — попита Вон.
— Готов съм, когато ти си готова — отвърна Ричър.
— Аз никога не съм готова — каза тя.
После завъртя бравата и отвори вратата.
50
Стаята на Дейвид Робърт Вон беше квадратна, три и петдесет на три и петдесет, и на нивото на кръста на стените имаше тънка кремава ивица, над която те бяха боядисани в светлозелено, а под нея — в тъмнозелено. Беше топло. Имаше малък мръсен прозорец, метален зелен шкаф за документи и метален зелен шкаф за дрехи. В шкафа за дрехи се виждаше чиста пижама. В шкафа за документи бяха натъпкани папки и големи кафяви пликове. Пликовете бяха стари, прокъсани и износени, а в тях имаше рентгенови снимки.
В стаята имаше легло. Тясна, болнична, на колела и с ръчен механизъм, с който главата на болния можеше да се повдига. В момента леглото беше нагласено под ъгъл от четирийсет и пет градуса. На леглото, под завивката, отпуснат в такава поза, все едно си почиваше, лежеше мъж, който трябваше да е самият Дейвид Робърт Вон. Беше дребен, с тесни рамене. Под завивката беше трудно да се определи какъв е на ръст. Може би метър и седемдесет и осем, към осемдесет килограма. Имаше розова кожа. На брадичката и бузите му беше набола руса брада. Имаше прав нос и сини очи. Очите му бяха широко отворени.
А част от черепа му липсваше.
Просто липсваше част от костта, с размерите на чинийка. Над челото му имаше голяма дупка. Все едно си беше сложил малко кепе под необичаен ъгъл, а после някой беше изрязал черепа му с трион, по ръба на кепето.
Мозъкът му стърчеше през дупката.
Издуваше се като балон — тъмен, лилав и набразден.
Изглеждаше изсъхнал и раздразнен. Беше покрит с тънка изкуствена мембрана, залепена за обръснатата кожа на главата му около дупката. Като найлоново фолио, с което се опакова храна в хладилника.
— Здравей, Дейвид — каза Вон.
Човекът на леглото не отговори. Беше закачен на четири системи с тръби, които потъваха под завивката. Системите се захранваха от прозрачни найлонови пликове, окачени на хромирани поставки до леглото. Към тялото му бяха свързани и тръби за колостомия и катетър, които отвеждаха към резервоари на една ниска количка под леглото. За бузата му беше залепена кислородна тръба, която се извиваше и влизаше в устата му. Тръбата беше свързана с малък респиратор, който съскаше и духаше в бавен, равномерен ритъм. На стената над респиратора имаше часовник. Оригинален армейски часовник, от едно време. С бяла кутия от бакелит, бял циферблат и черни стрелки. На всяка секунда се чуваше тихо, но твърдо механично тиктакане.
— Дейвид, доведох един приятел да те види — каза Вон.
Нямаше отговор. Ричър предполагаше, че няма и да има. Човекът на леглото беше абсолютно неподвижен. Нито спеше, нито беше буден. Нито нищо.
Вон се наведе и целуна мъжа си по челото.
След това пристъпи към шкафа и извади един плик с рентгенови снимки от купчината. Беше надписан с избеляло мастило: „Вон, Д.Р.“ Беше намачкан, овехтял и отварян много пъти. Тя извади снимката от плика и я вдигна към светлината от прозореца. Беше обща снимка, която показваше главата на съпруга й от четири различни посоки. Отпред, отдясно, отзад и отляво. Черепът беше бял, мозъкът беше тъмносив, а навсякъде в него бяха разпръснати ярки точки.
— Най-характерната бойна рана от Ирак — каза Вон. Мозъчна травма в резултат от експлозия. Ужасна контузия. Компресия, декомпресия, усукване, разкъсване, сблъсък със стената на черепната кутия и проникване от шрапнел. Дейвид е пострадал от всичко едновременно. Черепът му беше натрошен, така че изрязаха мястото, където беше пострадал най-много. Тогава сметнаха, че ще е добра идея. Така щяха да намалят налягането върху мозъка. И щяха да поставят пластмасов капак, след като подутината спадне. Но подутината на Дейвид така и не спадна.