Выбрать главу

Кайку погледна назад. Писъците на острилиите се чуваха зад гърбовете им, и въпреки че тя не смяташе тези хищници за кой знае колко добри в проследяването, в тунелите нямаше много места, където да се скрият, а и трябваше да спрат, за да се погрижат за раната на Тсата. Оттам вече бе изтекло сериозно количество кръв, което оставяше тъмночервена диря след тях.

Започваше да се страхува. Сблъсъкът с демоните в блатата, изцеляването на Юги, седмиците на лов и прокрадване, прекарани с Тсата — съчетанието на всичко това я бе накарало да се чувства неуязвима, много по-уверена в уменията и способностите си, както и в самата себе си. Ала ето че сега изведнъж осъзна сериозността на ситуацията, в която се намираха — в леговището на Чаросплетниците, заобиколени от врагове; беше напълно възможно никога да не успеят да се измъкнат оттук. Нейната кана бе напълно безполезна, при положение че не се осмеляваше да се изправи срещу Вещер, а и въпреки безспорните си бойни умения, Тсата разчиташе предимно на изненадата, за да побеждава в схватките. Може и да беше убил три острилии и един Възел, но се беше разминал на косъм, и макар че не се оплакваше, раната му бе доста сериозна.

„В какво се забърках, Оча? Дали не трябваше да отида при Кайлин, когато имах тази възможност?“

Тази мисъл само й припомни какво се случваше в момента в Лоното и в главата й изплуваха кошмарни картини на зверства и кланета.

Тя прогони колебанията си. Беше прекалено късно както за съжаления, така и за безплодни догадки.

Внезапно Тсата се закова на място. Кайку го настигна, а постепенно почервеняващите й очи блестяха на трептящата светлина на факлата в ръката му.

— Тук долу — каза той, сочейки към една пукнатина в скалата, през която се виждаше как нещо се движеше, а по повърхността му пробягваха алени отблясъци. След миг Кайку осъзна, че това беше вода.

Теснината на процепа я накара да се поколебае и тя изпита внезапен пристъп на клаустрофобия; после обаче гукането на преследвачите им прозвуча отново — по-близо от всякога — и това предопредели решението й. Младата жена остави връзката експлозиви и се плъзна с краката напред в процепа. Беше твърде тъмно, за да види какво имаше отдолу, ала водата й подсказваше къде се намира земята. Тя се промуши в пукнатината, докато краката й не увиснаха във въздуха, след което се пусна.

Изведнъж долната част на гърба й бе прорязана от остра болка, когато се удари в нещо, след което се приземи толкова рязко, че коленете й се подкосиха. Водата бе дълбока само два-три сантиметра.

— Кайку? — долетя до нея гласът на Тсата изотгоре.

Тя докосна гърба си и почувства, че е мокър.

— Безопасно е — рече. — Изгаси факлата. И внимавай със скалите — много са остри.

Ткиуратецът й подхвърли внимателно вързопа експлозиви и се плъзна през процепа. След като се приземи, той изгаси факлата във водата, потапяйки ги в мрак. Гукането на острилиите и тропотът на бягащи нозе изведнъж стана все по-силен.

— Можеш ли да виждаш? — прошепна Тсата.

— Не — отвърна девойката, чудейки се дали очите й ще се адаптират, както бе станало последния път. — Води ме.

Тя почувства дланта му, която обгърна нейната — докосването му беше топло и мокро. Кръвта се стичаше по китката му, мокреше дланта й и капеше между изящните й пръсти — мъжът използваше здравата си ръка, за да носи експлозивите. Усещането обаче не я отблъсна, а точно обратното — даже й се стори приятно. Имаше нещо интимно в споделянето на телесните му течности, което скрепяваше още повече връзката им.

Тсата я поведе в тъмнината, опитвайки се да върви колкото се можеше по-безшумно във водата. Въздухът тук долу бе студен и влажен, дъхът на дълбоката земя, и след миг Кайку осъзна, че отнякъде подухваше лек ветрец и спътникът й се бе насочил точно натам. За нейна изненада неспособността й да вижда ни най-малко не я смути; не бе сама и се доверяваше абсолютно на ткиуратеца. Някога идеята да повери живота си в ръцете на този човек — на този чужденец с неговите чуждоземски странности — изобщо не би й се сторила забавна; та нали именно той я бе използвал като стръв за страховит ловец, без въобще да се замисли. Младата жена се запита дали и сега би направил същото. Дали близостта, която бе възникнала между тях, щеше да му попречи да пожертва живота й отново? Не знаеше. Ала сега Кайку разбираше много по-добре своя спътник и принципите, които го ръководеха, бе наясно с неговата жертвоготовност в името на общото благо и знаеше, че той никога нямаше да я изостави тук долу и винаги би отдал живота си за нея, ако така щеше да е по-добре за двама им. Имаше нещо трогателно в това.