— Зная — кимна другата девойка, — ала това не ми помага да се почувствам по-добре.
Сбогуваха се, след което Саран, Тсата и Кайку се качиха в каляската, оставяйки Мишани в компанията на Чиен.
— Ще влезем ли вътре? — попита галантно домакинът и гостенката му го последва безмълвно, съзнавайки с болезнена яснота, че е съвсем сама и безпомощна, впримчена в капана на собствената си представа за чест.
Девета глава
Мос седеше в Чертога на сълзите, заслушан в ромоленето на дъжда.
Никога преди не беше идвал тук. Това не беше необичайно — много от по-горните етажи на Цитаделата бяха напълно необитаеми. Тя бе построена от четвъртата Кръвна Императрица на Сарамир — Хуита ту Лилира — като израз на покаяние и опит да бъде омилостивен Оча заради изстъпленията на нейния предшественик. Ала дори Императорското семейство нямаше нужда от сграда с подобни размери и толкова заплетена архитектура. Мос си мислеше, че даже и да бе извикал всичките си далечни роднини да живеят тук — което бе невъзможно, понеже родствениците ти трябваше да са разпръснати по цялата империя, за да управляват различните дела на рода ти — пак нямаше да могат да запълнят всички помещения. Когато големият пожар отпреди пет години унищожи голяма част от интериора, обитателите на злополучните покои просто си намериха нови и си живееха там в пълни удобства, докато течеше възстановителната работа.
Най-горните етажи, където Мос откри Чертога на сълзите, бяха най-непригодни за живеене и по техните облицовани с лач коридори отекваха само кухи стъпки. Лараня бе казала веднъж, че бе напълно възможно горе да живеят хора — цяла общност от изгубили се скитници — които да останат неоткрити в продължение на векове. Съпругът й се бе изсмял и бе отвърнал, че тя има прекалено буйна фантазия. Макар че бяха необитаеми, тези места не бяха потънали в прах и запуснатост, и той предполагаше, че в задълженията на съветниците му влизаше и поддръжката на най-високите нива на Императорската цитадела.
Упойващият ромон на стичаща се вода го бе довел тук, докато се скиташе в търсене на уединение, помъкнал третата си бутилка вино за днес. Чертогът на сълзите представляваше обширно помещение с овална форма, а куполообразният му таван завършваше с голям отвор, посредством който дъждовните капки се събираха в центъра на покрития с плочки под. Той бе наклонен така, че водата да не се разлива по цялото помещение, а желязната решетка, откъдето се оттичаше течността, предотвратяваше наводняването на Чертога. Умело изработена система от улеи и олуци отвеждаше дъждовната вода до статуите, разположени в периферията на залата, и сълзите се стичаха от очите им, събирайки се в каменните легенчета в краката им.
Здрачаваше се, а не бяха запалени никакви фенери. Помещението беше мрачно и задушно. Дъждът беше малко необичаен за това време на годината, ала прилягаше напълно на настроението на Мос. Императорът седеше в един от столовете, разположени в в кръг, и наблюдаваше как колоната от дъждовна вода оформя игрив килим от миниатюрни експлозии при сблъсъка на капките с плиткото езерце в средата на помещението. Единствената светлина, идваща от помръкващото сияние на окото на Нуку, очертаваше челото и брадатата челюст на Мос, както и бутилката, която държеше в ръка. Той отпи шумно една голяма глътка.
— Не трябва да си сам — изграчи Какре от входа на залата. Императорът изруга ядосано.
— Богове, ти си последният човек, когото искам да виждам сега, Какре — каза той. — Махай се!
— Трябва да поговорим — настоя Върховният Чаросплетник, пристъпвайки във вътрешността на Чертога.
Мос му хвърли изпепеляващ поглед.
— Ела по-близо тогава. Няма да говоря с теб, докато се спотайваш в сенките.
Вещерът се подчини и се затътри към монарха, който продължи да наблюдава дъжда. Неприятният мирис на разложение и животинска кожа достигна до ноздрите му през пелената на винените изпарения, карайки го да потръпне.
— За какво искаш да говорим? — изсумтя Мос.
— Ти си пиян — презрително рече Чаросплетникът.
— Никога не съм пиян. Това ли искаше да ми кажеш? Имам си жена, която да ме хока, Какре; ти си гледай своята работа.
Вещерът вирна глава и Императорът изведнъж почувства горещата вълна на гнева му, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат.