Вдигна миниатюрата и я постави заедно с писмата на пода.
— Това е писано от мен толкова, колкото този портрет е твой.
— А, очаквах да кажеш нещо подобно — заяви тя, а гласът й, подсилен с напевния шотландски диалект, прозвуча като музика в ушите му.
Щеше да я заболи, когато най-после осъзнае истината. Младият мъж я погледна право в очите с надеждата, че тя ще прочете отговора в погледа му.
— Писмата ми до теб в началото бяха и дълги, и чести, но тъй като ти отговаряше с набързо надраскани няколко реда за реколтата и становете… ами… — Въздъхна, отчаян от многобройните пречки и уплашен, че може да я загуби. — Исках да бъдем брат и сестра както по времето, когато бяха живи родителите ти, преди да се преместиш да живееш тук.
Сюизън премигна и го погледна отново. Почти се смееше, когато отвърна:
— Боже мой, Майлс, вярно е, че реагирах като дете, когато ме остави тук, но действително си бях малка — само на десет години. Сега вече съм възрастен човек и не чак толкова смахната, та да повярвам на всички тези приказки за братя и сестри. А и едва ли е уместно, ако питаш мен, като се има предвид…
Спря и бузите й поруменяха. Мозъкът му работеше трескаво в усилията си да намери нужните думи, за да я убеди.
— Робърт ми изпрати миниатюрата и е написал тези писма. Ако е нужно, още днес ще изпратя да го доведат. Аз съм невинен, Сюизън. — С надеждата да намали напрежението и неприязънта, които витаеха във въздуха, той се усмихна тъжно и додаде: — Презряното ми английско сърце не е чак толкова черно, колкото си мислиш.
В следващите няколко мига стана свидетел на смяната на хиляди емоции върху прекрасното лице на Сюизън Харпър — от недоверие до гняв, от удоволствие до мъка. Но липсваше единствената емоция, която желаеше да види — приемане на фактите. А негативната й реакция му бе омразна.
— Трябва да си побъркан, за да очакваш от мен да ти повярвам.
— Какво тогава ще стане с нас, Сюизън? — попита тихо Майлс с мисълта, че той самият трябва да бе побъркан, за да излага сърцето си за нови удари, но въпреки това бе неспособен да се въздържи. — И онова, което направихме в Лондон? И това ли ще отречеш?
Дъхът на младата жена секна, а тъмносините й очи се разшириха тревожно — реакция, която не бе очаквал.
— Направили ли? Какво имаш предвид? — попита тя, като го оглеждаше питащо.
Обвинителният й тон го шокира. Чувстваше се уморен от тази нескончаема словесна битка. Ако страстта бе единственото, което ги свързваше, щеше да я използва, докато принуди Сюизън да приеме истината и да признае, че също го обича.
Майлс се изправи и протегна ръка към нея.
— Сюизън, ела тук.
Тя отстъпи назад.
— Не.
— Страх ли те е? — попита той.
Прекрасното й лице се засенчи от тревога.
— Единственото, от което се страхувам, е да не изгубя дома си.
Все едно че го прободе с нож в сърцето, но той успя да запази спокойно изражението си. Щеше да я има, каквато и да бе цената.
— Знаеш как да запазиш Пъруикшир.
Младата жена въздъхна тежко.
— Да. Трябва отново да бъда твоята уличница… или да се омъжа. — Спря за момент и добави примирено: — Лаклан ще дойде утре. Ако искаш, ще можеш да поговориш с него по този въпрос.
Вулгарната дума сама изскочи от устата на младия мъж, който я сграбчи в обятията си.
— Няма да се омъжиш за този Лаклан Маккензи! — изкрещя той.
Сега вече Сюизън нямаше избор. Историята за починалия съпруг ставаше неизползваема, при положение че Майлс оставаше тук, а очевидно, въпреки шамарите и обидите, с които го обсипваше, той не възнамеряваше да си тръгне.
— Трябва да се омъжа.
— Тогава се омъжи за мен — изсумтя той.
Сърцето й биеше лудо, а в мозъка й бе истински хаос от въпроси без отговор.
— И мислиш, че ще се омъжа за един лъжец и крадец?
Ако не беше толкова объркана, може би щеше да се почувства виновна при вида на нараненото му изражение.
— Добре тогава — отвърна, както й се стори, прекалено разумно той. — Ще изпратя Уилям за доказателството.
Сюизън моментално се изпълни с подозрения и попита:
— А защо не ти самият?
— Moi? — Златистите вежди се извиха, а очите му се разшириха невинно. — Но аз току-що започнах да те опознавам отново. А и тук ми харесва.
— Но това са глупости — възкликна тя. — Може да вземеш дрехи назаем от Дъндас и да се обличаш като шотландец, но никога няма да станеш истински планинец, Майлс Кънингам. А аз няма да се влюбя отново в теб.
Внезапно обстановката в стаята сякаш се промени. По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Блажена света Ниниан, какво бе казала?