Лаклан се изсмя.
— Това си е традиция — Макайвър да се отказва в полза на това старо овчарско куче Шеймъс. Поне Шеймън и Гибън не са извадили мечовете, както са направили на времето дядовците им.
— Щастлива съм, че враждата им вече не е толкова ожесточена — вметна Сюизън, както винаги се чувстваше спокойна и уверена в присъствието на Маккензи. — Но ако кучето не се върне до времето за жътва, ще трябва да се намеся.
Младият мъж посегна отново към ръката й, но тя я отдръпна. Той се намръщи и погледна към кръжащата наоколо тълпа. Дори в профил можеше да завърти главите на жените и да спечели верността на мъжете.
— Май си жаден, а, Маккензи? — пошегува се Сюизън, забелязала погледа му.
— Да, по пътя беше доста прашно. — И той се запъти към бъчонките. — Слепият Джейк прави най-хубавата бира тук.
Домакинята му потисна смеха си.
— Освен това има прекрасна дъщеря. Защо не използваш далекогледа си?
— Да — отвърна подозрително припряно Лаклан. Обърна се и я изгледа сериозно. — Ако се бе съгласила да се омъжиш за мен, нямаше да гледам подир момичето. И нямаше да използвам далекогледа си за никоя друга жена, освен за теб.
Събеседничката му почувства, че се изчервява. Той се усмихна и след това се изсмя юнашки. Говореше се, че съседът й си държи любовница в Лонгмур касъл и този слух й се струваше напълно правдоподобен. Други разправяха, че не едно дете в района приличало поразително на него. На това обаче Сюизън не вярваше, тъй като бе сигурна, че ако бе истина, Лаклан щеше да ги признае.
— Със или без далекоглед, Джени очаква да я забележиш — предложи тя.
Внезапно го бе видяла по нов начин, през очите на жена, запозната с мъжката жестокост.
Маккензи не само бе забелязал Джени Кийгън. Макар и да не флиртуваше открито с дъщерята на Джейк, посланието му бе очевидно за всички, с изключение на слепия й баща.
Младият мъж изпразваше втората си халба, вперил поглед в пазвата на момичето, когато се появи Дъндас.
— Време е да извадим варелите, миледи. Ако почакаме още малко, мъжете ще се напият и няма да свършат както трябва работата.
Стопанката на замъка се обърна към своя съсед.
— Ще ме извиниш ли за момент?
Което той направи с изтънчените маниери, типични за представителите на неговата класа. Грейм последва господарката си към тъкачното отделение.
„Проклет да е Майлс Кънингам! — кълнеше наум тя. — Да пропадне в ада дано!“ В същия миг обаче вече се питаше дали щеше да се върне и да й даде възможност да се извини. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че това няма да излекува раната. Не, просто щеше да отложи неизбежното. Той бе дошъл както за да поднови връзката си с нея, така и да открадне шотландските десени. Трябваше да си тръгне, преди да бъде сигурен за детето.
— Миледи?
Щом чу гласа на Дъндас, младата жена си даде клетва да не мисли повече за Майлс. И я наруши поне двайсет пъти още през следващия час. Грейм и хората му изтъркаляха навън огромните варели за боядисване и отделиха металните им обръчи. После насякоха с брадви дървото на дребни парчета. С помощта на децата натрупаха дървенията в средата на двора.
След като тъкачното отделение бе разчистено, Сюизън и Флора Макайвър започнаха да наглеждат инсталирането на становете. От стотиците десени младата жена избра няколко от любимите си. Докато подреждаше и нагласяше един от становете за тъкане на шарка с цветя, Дъндас се появи отново.
— Той се върна.
Сърцето й спря да бие за момент, а дланите й се изпотиха, но запази спокойно изражението си.
— Говори ли с него?
— Не, научих новината от Нели — отвърна сухо той. — Наредил е да му приготви баня.
Тъй като знаеше, че не й остава много време, Сюизън напрегна мозъка си. Когато становете бяха готови, тя вече се чувстваше много по-уверена. Излезе от тъкачното отделение и тръгна из шумния двор. Отново се контролираше напълно. Близостта на Лаклан и Дъндас увеличаваше допълнително усещането й за сигурност. Двамата стояха край малкото игрище и наблюдаваха игрите. Неколцина мъже хвърляха подкови, други играеха на канадска борба.
— Тия там са добра партия — заяви Маккензи, като посочи към масата, на която двама мъже бяха вплели десници за канадска борба.
Това бяха войници — единият от Роуард, другият — от Лонгмур. Кокалчетата на ръцете им бяха побелели като тебешир, китките им се бяха увили една около друга като змии, лицата им бяха почервенели като макове от усилията. Зяпачите окуражаваха любимците си и залагаха.
— Да, добра партия са — потвърди Сюизън, — но моят човек ще победи.
Маккензи я изгледа с превъзходство.