— А какво ще кажеш за себе си, Майлс Кънингам? — подразни го тя. — Откакто сме се оженили не си спрял да работиш. — Кимна към задната част на помещението и при това движение камеронските й червени коси се изсипаха като водопад между пръстите му. — Две нови камини и достатъчно дърва и торф за цялата зима. И нови стъкла на мястото на счупените.
Майлс изгаряше от желание да разбере какво мисли в действителност, но знаеше, че няма да му се довери, никога не го правеше. Тази пропаст помежду им го измъчваше ужасно.
— Дъндас нареди тухлите. Колкото до стъклата — аз само изпратих да повикат майстора на прозорци.
Не й каза за парника за Ейлис, щом съпругата му настояваше да има тайни от него, той също щеше да има своите секрети.
Младата жена набърчи нос и отметна косите си.
— Маловажни подробности. Фактът е, че ти работиш здраво както всички останали.
Беше го казвала и преди, и все със същия тон на зле прикрита изненада. И винаги досега Майлс бе оставал с впечатлението, че целта на тази й забележка е да го подразни, днес обаче вече не бе толкова сигурен. Погледна я право в очите и попита:
— Какво означава това? Защо си толкова изненадана, че мисля за Роуард като за свой дом?
Ето го познатия недоверчив блясък в очите й? Още по-тъжно му стана, тъй като тя дори не подозираше, че той също знае. Миг по-късно болезненото й изражение изчезна.
— Разбира се, че е твой дом. — Засмя се и добави: — Макар, че ти ми го даде.
Това бе сватбеният му подарък за нея — притежанието на Роуард касъл и камеронските земи около него.
— Изглежда, че ми е писано все да купувам или да подарявам това място — отвърна младият мъж, като опитваше да повдигне духа си и да излекува наранените си чувства. — Ще се погрижа то да остане за нашето дете.
Сюизън го целуна по бузата. Всъщност, откакто се бяха венчали, тя се държеше доста по-свободно. Той обаче искаше повече. Почувства се по-добре, когато я чу да казва:
— Ти си великодушен господар, Майлс. Никой в Пъруикшир не може да те обвини за каквото и да било. Дори Лаклан го казва.
— Високо отличие, което изгарях от желание да получа.
— Тогава ще се погрижа той да го спомене отново, когато дойде.
Младата господарка на замъка бе свикала хората си, за да обсъдят предстоящото прибиране на реколтата. Щяха да дойдат представители на Пъруикшир и Лонгшир и да обединят силите си. Така щяха да успеят да занесат събраното на пазара по-рано от другите области и следователно да получат по-висока цена. Картофите, лукът, ечемикът, орехите, лешниците, ягодите и малините щяха да бъдат разпределени между двата района.
Сюизън сама бе създала целия този план, това Майлс бе научил от другите. Тогава била на петнайсет години. Замисълът й бе блестящ, ефикасен и по времето, когато жителите на другите планински области се караха и се бореха, за да оцелеят, обитателите на Пъруикшир и Лонгшир благоденстваха. Заедно, рамо до рамо. Това бе разковничето. Рядко в цялата история на управляваната от отделните кланове Шотландия можеха да се намерят две области, съществували в мир поне известно време, камо ли да работят с общи усилия за осъществяването на две основни потребности — осигуряване на храна за стомаха и пари за джоба. Колко различна щеше да бъде Шотландия днес, мислеше си с гордост Майлс, ако бе имала повече предводители като Сюизън.
Седнала начело на дългата дървена маса, Сюизън се взираше в подвързаната с кожа тетрадка пред себе си. Когато най-после бе сигурна, че всичко, свързано с предстоящото прибиране на реколтата, бе планирано, обсъдено и документирано, тя я затвори.
Наклони се към Майлс, който седеше от дясната й страна.
— Време е — прошепна тя, — да се погрижиш за онази работа с овчарското куче на Макайвър.
— Какво мога да направя?
Младата жена опита да се пребори с неприятното усещане, което я обземаше всеки път, когато съпругът й се набъркваше в делата на Пъруикшир. Той несъмнено щеше да си тръгне един ден, но не можеше да мисли за това сега, трябваше да управлява своето кралство.
— Ще стоиш ли до мен?
Изражението му се смекчи.
— Ето пак — заяви печално той. — Гледаш ме така, сякаш съм чужд човек, а не твой съпруг и баща на детето ти.
О, Боже, как само копнееше да освободи душата си от този товар! Но прекалено много пъти бе наранявана.
Майлс продължаваше да я гледа настойчиво.
— Обичам те. И ако отрониш тези сълзи, предимството ще бъде на страната на Шеймъс.
Всеки следващ миг й се искаше все по-силно да го помоли да я разбере по въпроса за тяхното дете. Но откъде да намери смелост, за да му съобщи, че неговият син или дъщеря може да се роди увреден като Ейлис? Ами ако тя умреше при раждането? Как можеше да му се довери и да остави на него отговорността да управлява Пъруикшир?