— Сър?
Пред него стоеше Флора Макайвър, гледаше го с разбиране и държеше пълна халба бира в ръката си. Освен тях в стаята нямаше никой друг.
— Понякога планината може да бъде доста сурова, а планинците — жестоки. Това ще отмие горчилката от вас.
Явно имаше предвид враждата с кучето. На Майлс му идваше да се разсмее, тъй като неприятностите, причинени от Хей и Макайвър бяха нищожни, сравнени с пораженията, нанесени от Робърт Харпър.
— Благодаря, Флора — рече младият мъж и отпи жадно.
— Днес доказахте, че сте достоен господар на замъка. — И побърза да добави смутено: — Не, че всички имахме нужда да бъдем убеждавани, нали разбирате.
Това простичко признание го трогна.
— Разбирам, но ако не се изкъпя в най-скоро време, безупречната ми репутация ще пострада.
— Миришете малко като кучето… макар Дъндас да каза, че сте използвал сапуна на миледи. Наистина сте постъпил много умно, Майлс Кънингам.
Младият мъж се разсмя от сърце, така че раменете му се разтърсиха и част от напрежението го напусна. Флора се изчерви.
— Не ми обръщай внимание — рече той, за да й помогне да се отърси от смущението си. — Но искам да те питам нещо.
Прислужницата изправи гръбнак.
— Да, сър.
— Защо миледи се държи толкова покровителствено към Ейлис?
Флора го погледна замислено.
— Подобно на неприятностите между братовчед ми и Хей, това с Ейлис е семеен проблем.
„Да не би Ейлис да е незаконородено дете на някой Камерон? Да не би…?“
— Лейди Сюизън е прекрасен и способен ръководител, това няма нищо общо с вас. Раждането на бебето ще освободи съзнанието й.
Досега Майлс не се бе сетил, че нестабилното й емоционално състояние може би се дължеше на очакваното бебе. Та колко пъти досега бе чувал за мрачните настроения, обхващащи бременните жени?
— Разбира се.
— Това всичко ли е?
Още един въпрос човъркаше мозъка на Майлс от години.
— Как се облича Робърт Харпър, когато идва в Роуард?
Флора се засмя.
— Странен въпрос наистина. Носи същия сюртук и тесни бричове… — Спря да говори, очевидно отново смутена. — Тесните бричове не изглеждат по същия начин на един стар човек, нали разбирате?
— Кожата е по-добра при яздене от всичко друго — отвърна тържествено Майлс, бе получил недвусмислен комплимент.
— Кърпим и преправяме все тези дрехи вече от години — изфуча Флора. — Мисля, че би трябвало да проявява малко повече уважение към лейди Сюизън. Поне да бе приел новите дрехи, които му предлагаше.
„Значи така криел френския си порок“ — помисли си младият мъж. Тъй като се чувстваше съвсем спокоен в компанията на Флора, той попита без колебание:
— Понякога облича ли се в атлаз?
— Харпър? — Челото й се набърчи. — Не, не носи. И, ако се вярва на думите му, няма средства, за да си купи нещо подобно.
Сега вече бе открил онова, което искаше да разбере за Робърт. Колко ли време още трябваше да мине, докато узнае истинската самоличност на жената, която наричаха Ейлис Харпър?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Майлс току-що се бе настанил в димящата вана, когато влезе Уилям.
— Предаде ли съобщението ми на Куксън?
— Да, да, сър, предадох го.
— А къде е отговорът му?
— Мистър Куксън изпрати някакви книжа, за да ги подпишете и каза да ви предам, че принцесите хукнали към дома си в Абърдийн.
— Нещо друго?
Очите на юношата блеснаха развеселено:
— Трябваше да видите физиономията на Куксън, когато му казах коя е била Мора.
Майлс си представи Оли, втрещен, зяпнал от изумление.
— Колко време му беше нужно, за да възвърне дар слово?
Уилям поклати глава.
— Горе-долу толкова, колкото бе нужно на Маки, за да изгуби съзнание. Той я хвана току преди да падне на пода. Няколко дни тя ходеше нещастна из къщата, като повтаряше, че е трябвало да й отрежат езика и да го хвърлят за храна на дяволите. — Тук юношата понижи глас. — Когато Куксън й обясни какво е правил Робърт с писмата ви, тя заяви, че щяла да си умре засрамена от всичко, което била наговорила за лейди Сюзън. Куксън обаче явно успя да промени намеренията й, тъй като на другата сутрин Маки се носеше из къщата, като си тананикаше някоя мелодия.
Майлс изпита познатите топли приятелски чувства.
— Сър?
Уилям постави документите върху леглото и го погледна смутено.
— Като тръгвах, мистър Куксън каза да ви предам, че Сибийл и Едуард ще бъдат доволни. Стори ми се, че видях сълзи в очите му. Не е ли изненадващо?