— О, Майлс, баща ми беше от равнините. Майка ми е планинката. Хората от пограничните райони се държат повече като англичани, отколкото като шотландци.
— А Ейлис винаги се кълне в меча на свети Георги. Коя шотландка, пък била тя и от равнините, би разчитала на този светец? Ами градината й? В нея няма нищо шотландско, английска е от игла до конец.
— Може би в приюта за душевноболни, където са я оставили родителите й, е имало подобна градина. Нищо чудно и там да е научила английските обичаи.
— Значи признаваш, че прилича повече на англичанка, отколкото на шотландка?
Сега, след като се замисли върху дребните подробности от поведението на леля си, Сюизън, не можеше да не се съгласи.
— Да, Майлс, но това не означава нищо. Трябва да разбереш…
Младият мъж се изправи рязко.
— Стой тук! — нареди той.
Приближи се до Ейлис и я хвана за ръката. Усмихната и изпълнена с желание да му достави удоволствие, тя го последва.
Сърцето на Сюизън заседна в гърлото й, докато наблюдаваше леля си. Облечена в тъмносиня вълнена рокля и увита в дебел шал, тя изглеждаше по-крехка от всякога. Посребрените й коси бяха сплетени на плитки, навити като венец на главата й. Изглеждаше още по-дребна до Майлс. В съзнанието на младата жена изплува отново фразата „тя е здрава и яка“. Ейлис обаче не беше такава. Точно обратното, бе крехка и подобна на дете. Мъката притисна сърцето й като в железни клещи, та чак дъхът й секна. Нима толкова много й се искаше да повярва на съпруга си, че дори започваше да вижда през неговите очи?
Майлс настани Ейлис до Сюизън и коленичи пред двете жени, без да пуска ръката на болната.
— Със Сюизън точно говорехме за твоята градина — започна той. — Казах й, че никога не съм виждал по-хубава от нея, поне не и в Англия.
— О, има и по-хубави — изчерви се Ейлис.
— Там ли си виждала градините — в Англия?
— Понякога се бъркам. Но ми се струва, че заимствах живия плет от Шептън. — Набърчи чело и додаде: — Но оттогава има толкова време… Трябва да съм забравила някои от нещата, които отглеждаха. Не си спомням добре и това ме изнервя. А и не всички биха расли тук. Прекалено е студено.
Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Искаше му се тя да разтвори съзнанието си, да си разреши да повярва.
— Ти ми каза къде е била онази градина, но забравих — обади се той.
Ейлис се загледа в градината си, която спеше зимен сън, с изключение на вечнозелените храсти.
— В Шептън Малет, Съмърсет, доколкото си спомням.
— Как се казваш? — попита Майлс.
Ейлис премигна и на Сюизън й се стори, че се готви да избяга от пейката.
— Люси — отвърна най-после тя. — Люси Сандърс.
Младата жена усети, че й премалява. Не можеше да отдели поглед от тази, която трябваше да й бъде леля.
— Ти си англичанка.
— Да. Сега, след като го казваш, като че ли си спомням, че съм англичанка. — Тя погледна към Сюизън и се усмихна по типичния си наивен начин, който „племенницата“ й познаваше така добре. — Но сега съм шотландка, нали? Аз съм част от вашето семейство. Винаги съм искала да имам семейство и той ми обеща, че няма да ме изпъдиш, ако се държа добре.
— Кой ти обеща това? — намеси се Майлс.
Сюизън не можеше да говори, не можеше да си поеме въздух. Ушите й писнаха и пред очите й се появиха тъмни петна.
— Ние никога няма да те изпъдим оттук, Ейлис — рече благо младият мъж, без да отделя разтревожения си поглед от своята съпруга. — Кажи ни името на този човек.
— Ами, това беше Робърт Харпър.
Последната ясна мисъл в главата на Сюизън, бе едно име, едно нежно и благословено английско име — Люси Сандърс.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Мразовитият нощен вятър напяваше с въздишки позната приспивна песен на Сюизън, която й се струваше по-нежна от когато и да било преди. От мястото си върху назъбения връх на южната стена можеше да вижда в двора на замъка и навън, към храсталаците. Бе идвала често на това място, но този път бе по-различно, тъй като до нея стоеше Майлс.
В двора под тях цареше оживление, тъй като жителите на Роуард празнуваха Нова година. Това бе най-значимия ден в Шотландия. През него човек се сбогуваше с миналото си, изхвърляше лошия си късмет. Това бе време за равносметка, за отчитане на доброто, с което бе дарен през изминалата година човек, за започване на нещо ново.
Младата жена размишляваше върху собствения си късмет. Сгушена в любящите обятия на съпруга си, надвесена над покритите със сняг хълмове на Пъруикшир, със здраво бебе, което растеше в утробата й, тя нямаше причина да не празнува… освен една.