— Каква прекрасна гледка е зимата в шотландските планини — прошепна Майлс и я отвлече от мислите й. — Погледни там. — И той посочи над стената на замъка към Комин Мур. — Снегът блести като океан от сребро.
Обичта му към земята, която тя обожаваше, я затопли цялата и изпълни сърцето й с невъобразимо доволство. Стаеният в нея страх обаче я накара да се замисли върху една от думите му. Обърна се, без да разрушава прегръдката и рече:
— Липсва ли ти морето?
— Честно?
— Честно.
Младият мъж сведе глава и потърка брада в слепоочието й.
— С цялото това царство около мен? С жената, която обичам, в обятията ми? С първородното ни дете помежду ни?
И той я погали по корема.
— Вече съм едра като дойната крава на мисис Пийви — промълви тя. — И освен това не отговори на въпроса ми.
— Сладка си като зряла праскова. Не, морето не ми липсва.
Категоричният му тон я изненада.
— Спомням си, че имаше време, когато не говореше за нищо друго.
— Просто защото ти бе прекалено срамежлива, за да говориш изобщо.
— Никога не съм била срамежлива — възпротиви се тя, макар той да казваше истината.
От мига, в който баща й бе въвел Майлс в дома си, тя се бе изпълнила с благоговение към него. Той изтананика някаква сантиментална мелодия и притисна устни към челото й.
— Пред нас лежи чудесен живот. И чудесно минало.
— Като се изключи чичо ми.
— Робърт Харпър не може да ни навреди, любов моя, щом си унищожила десените. Дори не съм ти благодарил. Знаех, че искаш да ги запазиш. Заради Сибийл и заради Шотландия.
Младата жена стисна зъби, обхваната от чувство за вина и потръпна от тревога. Той бе честен, бе разтворил сърцето си пред нея. А тя го лъжеше — отново.
— Студено ли ти е? Да влезем ли?
— Не. — Опита да се пребори с угризенията си и отметна назад глава. — Обичам това място. В ясна нощ оттук почти могат да се видят светлините на Лонгмур касъл. По-късно тази вечер ще видим огъня в двора на Лаклан.
— Какво виждаш на небето?
— Виждам синьочерна покривка, осеяна с трепкащи сребърни нишки.
— Ще изтъчеш ли такъв плат?
— О, може би. — Сюизън въздъхна, отново изпълнена с благодарност за късмета си.
Колко пъти преди бе стояла на същия този зъбер върху стената и бе мечтала за всичко, което притежаваше сега? Измъчваше се от подозрения и от чувство за вина. Ами ако чичо й Раби опиташе отново да вземе десените?
— Трябва да се гордееш с майсторството си. Когато изложим на пазара платовете тази пролет, всички ще разберат колко хубави са роуардските платове.
Очите й се навлажниха от тази похвала. Младата жена подсмъркна.
— Благодаря ти.
— Измръзнала си, любов моя.
Майлс я притисна още по-близо до тялото си и тя усети лекия натиск на пръстите му върху кръста й, това й подейства успокояващо.
— Не, просто си припомнях.
— Какво си припомняше? — попита нежно той.
Мислеше си за отминалите дни, за самотните дни. Не можеше да бъде честна с него, когато ставаше дума за десените, но можеше да бъде откровена за други неща от миналото си.
— След като ме остави тук, идвах често на това място и създавах ужасни, детински поеми за теб.
— Съжалявам, че те оставих. — И той я притисна буйно към себе си. — Но бях толкова съсипан от собствената си мъка по Сибийл, че почти не се сещах за теб. Когато съдът реши, че съм прекалено млад, за да ти бъда настойник и определи Робърт като такъв, аз наивно се съгласих, че така ще бъде по-добре. — И добави, изпълнен с горчивина: — Робърт ме уверяваше, че тук си щастлива.
Сюизън никога не се бе замисляла върху неговите чувства, нито пък помнеше колко силно бе обичал майка й. Младостта й и злостните приказки на чичо й си бяха казали думата. Сега бе моментът да признае на съпруга си за десените, той несъмнено щеше да я разбере. А обета, даден преди толкова години от уплашеното, самотно момиченце на умиращата му майка? Ами шотландските кланове? Споменът укрепи решимостта й да запази мълчание.
— Иска ми се да чуя някоя от поемите, които си написала за мен.
Гузната й съвест посрещна с радост тази смяна на темата.
— О, това бяха глуповати детски стихчета, но излизаха от сърцето ми.
— Тогава трябва да ги изрецитираш по-късно, когато ти дойде редът.
На Нова година всички пишеха поеми. По-късно тази нощ, когато запалеха огъня на открито, някой щеше да се изправи пред тълпата и да изрецитира нещо.
— Мина толкова много време. Вече дори не си спомням думите — отвърна искрено тя.
Зад тях отекнаха забързани стъпки.
— Сър? Миледи? — провикна се задъхана Сорча Бърк. — Мама каза, че е време.