Внимателно слезе от дървения сандък, върху който се бе качила, за да достигне високия прозорец. Избърса отпечатъците от обувките си върху прашната му повърхност и се отправи към малката масичка, разположена между рафтовете с винени бутилки. Взе газената лампа и се насочи към тясното стълбище. По каменните стени и тавана затанцуваха призрачни сенки.
Когато се озова в елегантния вестибюл, Сюизън отново придоби типичното за една слугиня поведение. Познатото тракане на големия часовник в дневната й действаше успокояващо. Не остана и следа от тревогата и страха й, че може да бъде открита. На тяхно място се появиха решителност и повече гняв, отколкото й се искаше да изпитва. Беше й изключително неприятно и неприсъщо да се прави на крадец, за да си възвърне оставеното от майка й наследство, но нямаше друг избор. Опасността, на която се излагаха двете с Нели, беше незначителна, сравнена с желанието им да успеят. Току-що бяха имали щастието да спасят една от скъпоценните вещи.
Младата жена си мислеше за прислужницата, която сега се връщаше сама през тъмните вонящи улички към „Бийкън роу“ и се молеше да пристигне жива и здрава.
Внезапно входната врата се отвори с трясък и се удари в покритата с коприна стена. Сюизън трепна и отстъпи назад. Стъкленото шише на лампата, която държеше, изтрака върху калаената си подложка. Без да помисли, тя хвана със свободната си длан стъклото, за да го задържи, и се изгори. Почти не усети болката, загледана като хипнотизирана в мъжа, който стоеше на прага.
С развято от нощния вятър палто и с някакъв човек на ръце, Майлс Кънингам влезе във вестибюла на лондонската си къща.
— Маки! Уилям! — извика той и дълбокият му глас отекна из притихналата сграда.
А после, като се движеше с лекота, въпреки тежкия си товар, той се насочи към махагоновото стълбище.
Краката на младата жена го последваха, но гласът й отказваше да й сътрудничи. Смаяна, тя втренчи поглед в мъжа, когото носеше Майлс. Това беше Оли Куксън, още една личност от нейното минало.
— Ела тук! — повика я Майлс. — Осветявай пътя ми до горния етаж.
В тъмнокафявите му очи не забеляза никакъв признак, че я е познал. А и как да я познае? Характерната й червеникава коса сега бе оцветена в черно. Освен това вече не беше слабото като върлина момиче, което досаждаше на осиновения си брат всеки път, когато се върнеше, заедно с баща й, от поредното пътуване по море. Смелостта й се възвърна — оттогава бяха минали години. Фигурата й бе станала женствена и нямаше нищо общо с момичешкото тяло, което той бе виждал, а и косите й бяха боядисани. Тя вдигна лампата, хвана полите на грубата си пола и се заизкачва по стълбите.
— Къде е Маки?
— Отиде да посети дъщеря си, сър — отвърна Сюизън.
— По дяволите!
— Каза, че ще се върне тази нощ! — додаде младата жена.
Майлс изкачваше стъпалата по две наведнъж — очевидно тежестта на Куксън не беше проблем за него. Сюизън трябваше да подтичва, за да бъде в крак с господаря си.
— Ето тук — съобщи той и спря пред някаква затворена врата.
Тя отвори и му направи място да мине. Той понесе припадналия човек към леглото.
„Леглото на Куксън, стаята на Куксън“ — помисли си Сюизън. Бяха изминали доста години, откакто бе видяла за последен път Оли Куксън, и брадатият образ, който пазеше в съзнанието си, бе повлиян от детските й представи. Сега Оли й се стори не само по-стар, ами и по-дребен. Лежеше абсолютно неподвижно, със затворени очи и отворена уста.
— Не ме ли чуваш, момиче?
Тя трепна при звука на гласа му.
— Не, сър — заекна младата жена.
— Приближи насам светлината — повтори Майлс.
Без излишни движения той съблече палтото си и го метна върху близкия стол. След това започна да сваля внимателно ботушите на ранения.
Тя пристъпи още по-близо до леглото. Не можеше да отдели поглед от лицето на Кънингам. През всичките тези години си го бе представяла по съвсем друг начин. Мислеше, че ще порасне слаб, а той бе станал силен. Бе очаквала посредственост, но Майлс бе изумително красив. Бе се приготвила да срещне студено безразличие, а челото му бе набраздено от тревога. Бе предвиждала да се сблъска с жестокост, ала големите му ръце обслужваха внимателно и нежно пострадалия.
Сюизън го наблюдаваше объркана, разкъсвана от противоречиви емоции. Познатите черти пробождаха сърцето и отнемаха дъха й, а мъката от предателството на му — точно той от цяла Шотландия — тежеше като воденичен камък в гърдите й. Мразеше Майлс Кънингам, а същевременно малкото момиченце, което бе някога, все още гледаше на него като на своя герой-победител. Все пак не трябваше да забравя, че вече е жена и добре познаваше предателството, което бе извършил спрямо нея Майлс Кънингам.