Опита се да изтрие спомена от изминалата нощ и да се съсредоточи върху движението на ръцете си, но не можеше да избие от съзнанието си страстното заявление на Майлс.
„Желая те, девойче!“
За кой ли път се опита да прогони болезненото чувство за самота, което винаги бе успявала да държи на разстояние. Досега. Пътят на живота й бе предначертан и тя трябваше само да го следва. Тясна пътека, самотно съществувание. Не смееше да се отклони.
„Желая те, девойче!“
Гласът сякаш я зовеше отново в мрака и за кратък момент някой бе готов да му отвърне.
Името й бе Мора и тя бе свободна да обича, да се жени, способна бе да напълни цяла къща със здрави, нормални деца. Надеждата, колкото и напразна и самоунищожителна да бе, разцъфна в гърдите й.
Обхвана я нещо подобно на летаргия, докато си припомняше всеки детайл от романтичното преживяване в обятията на Майлс предишната нощ. Видя отново неприкрития глад в очите му, глад, който тя самата изгаряше от желание да удовлетвори. Чу дрезгавия му глас да шепне името й и изживя за кой ли път нереалното усещане да бъде в силната му прегръдка. Сърцето й бе забило лудо, когато я притисна към гърдите си. Биеше така и сега. Еротичното усещане за устните му върху нейните — ласкаво и интимно, най-после бе събудило заспалите дълбоко в тялото й страсти. В тези вълшебни мигове на екстаз, когато се бе предала пред желанието му и му бе отвърнала охотно, Сюизън бе добила смътна представа какво щастие би могла да изпита, ако осъществи тайните си, забранени мечти.
— Мис Мора?
„Да, това съм аз“ — помисли си младата жена и се усмихна разсеяно, влюбено.
Някакъв стържещ звук проникна в мечтите й.
— Изгарят, не виждаш ли!
Това бе гласът на Уилям… и действителността.
Сюизън съзерцаваше като насън как момчето извади почернелите, спитени овесени сладки от огъня. Не само, че ги бе изгорила, ами бе забравила да сложи и мая!
— Изнеси ги навън! — нареди ядосано тя, като махаше с ръце, за да разкара към задната врата задушливия пушек.
Момчето се подчини. Останала сама, младата жена реши, че е крайно време да дойде на себе си. Посегна да вземе овес, но откри, че не е останало нищо.
— По дяволите!
— Така е по-добре — обади се иззад гърба й Уилям. — По-добре, че овесът е свършил, тъй като негова светлост не обича питки.
Сюизън се извъртя рязко и извика:
— Тогава негова светлост може да отиде да яде другаде!
Ченето на младежа увисна, а от изненада очите му се закръглиха като понички.
Изтрезняла при вида на смаяното му изражение, младата жена заяви:
— Иди да нагледаш мистър Куксън!
Напрежението на момчето очевидно намаля и то попита, изпълнено с надежда:
— Значи ще правиш кифлички?
— Да — отвърна примирено тя.
Уилям побърза да излезе от кухнята, а Сюизън се захвана на работа, като скърцаше със зъби.
Когато привърши с приготвянето на закуската и се отправи към стаята на Куксън, вече бе успяла да изгони Майлс от ума си. Оли се усмихна топло, когато я видя да влиза.
— Добр’утро, мистър Куксън — приветства го тя и постави подноса в скута му.
— Улучила си точно, момичето ми — отговори ентусиазирано той. — А и денят си е за празнуване, тъй като нашата Маки най-после стана баба.
Обсебена от собствените си фантазии, младата жена бе забравила за новата радост на икономката. „Момче“, бе съобщил предишната нощ Уилям.
Оли я оглеждаше, а очите му проблясваха особено. После сведе поглед към подноса, за да го насочи след малко отново към нея.
— Имаш таланта да съперничиш на Сибийл Харпър, когато става дума за кифлички.
Сюизън се престори, че се усмихва.
— Така казват.
Управителят все още не се бе докоснал до закуската си.
— Лейди Сюизън ли?
— Да… и други.
Светлинките в очите му се превърнаха в огънчета.
— Като казваш „други“, Майлс ли имаш предвид? — попита той.
В съкровените кътчета на съзнанието й бяха събрани изпълнени с обич спомени за Оли. Тя ги избута умишлено още по-назад. Хитрият Куксън обичаше да я дразни още като дете, но този път нямаше да падне в капана му.
— Той също ги харесва — отвърна младата жена, като имитираше Маки.