Слава Богу, Оли започна да се храни, но, неизвестно защо, Сюизън продължи да стои до него в стаята му.
— Кракът ти заздравява много добре — рече тя, не се сещаше какво друго да каже, но кой знае защо, не можеше и да излезе.
— Ъхъ! — усмихна й се над ръба на чашата той. — Вече мога да правя стотина крачки с помощта на новия си бастун. — Остави чашата с чай и добави: — А когато Маки се прибере, вече ще мога да слизам и да се качвам по стълбите.
— Днес?
Беше му нужно невероятно дълго време, докато избърше изключително грижливо мустаците и брадата си със салфетката.
— Майлс пусна Маки в отпуск — отговори най-сетне Куксън.
— За колко?
— Мисля, че за около две седмици.
Сюизън изпита огромно облекчение. Сега, след като икономката не бе тук, оставаше един човек по-малко пред когото да играе лъжливата си роля.
— Виждам, че и ти си щастлива заради нея. Това е добре, девойче — Маки го заслужава.
— Да.
Младата жена се приготви да излезе, но се спря, щом чу звука от отваряща се врата на долния етаж.
— Мора, къде си? — викаше Кънингам.
Затаила дъх, тя зачака появата му. Така и не я дочака. Вместо това чу стъпките му, които го отвеждаха нагоре, към нейната стая, тя се намираше точно над спалнята на Оли. Представяше си всяко негово движение. Вратата над главите им се отвори с трясък.
Тя погледна крадешком към управителя. Ръката, с която държеше намазаната с масло кифличка, бе замръзнала във въздуха пред отворената му уста. Главата му бе наклонена на една страна, а очите му — вперени в тавана. Когато вратата се затвори пак така шумно, той обърна погледа си към нея.
Куксън вдигна свободната си ръка и разпери пръсти.
— Давам му време докато преброя до пет.
И той започна да брои, а Сюизън се отмести навътре. Сякаш всичко бе предварително нагласено. Точно когато Оли изговори пет, вратата се разтвори широко.
Майлс нахлу в стаята като подивяло, преследвано животно, облечен само с кожени бричове.
Разрошените му коси и голата гръд бяха нещо толкова непознато и изненадващо за младата жена, че тя отстъпи крачка назад. Устата й пресъхна при вида на гладното изражение на очите му, вперени в нея. Беше видяла същия поглед и предишната нощ и неговата мощ отнемаше силите й. Настана напрегнато мълчание.
— Няма ли да хапнеш с нас? — обади се най-после с леко подигравателен тон Оли.
Бавно и, както й се стори, неохотно, Майлс се обърна към леглото. Сюизън благодари на Бога за временното спасение.
— Вземи си кифличка, момчето ми. Не може да има нещо по-вкусно от тях… освен ако са придружени с кленов сироп. — Управителят спря за момент и погледна към прислужницата, преди да продължи да говори. — Нищо не може да се сравни със сладостта на този сироп веднага след събирането на мъзгата. — Усмихна се глупаво. — Не си ли съгласен, Майлс… за мъзгата, искам да кажа?
В очите на младия мъж припламна безумен гняв и то толкова светкавично, та Сюизън реши, че си е въобразила. Това я накара да си спомни отдавна забравеното предупреждение на баща си: „Нашият Майлс е добро момче, момичето ми, но избухливостта му ще го погуби… както и теб, ако не се съобразяваш с нея.“
А сега развихрянето на този пословичен гняв се възпираше все още само от някаква тънка нишка, която можеше да се скъса всеки момент. Неподвижен като статуя, впечатляващ като гладиатор, младият мъж бе втренчил поглед в Оли, той от своя страна очевидно не се впечатляваше изобщо. Сюизън обаче бе замръзнала от ужас.
В този момент Майлс се овладя, прокара ръка през разчорлените си коси, отпусна мускули и премести очи от Куксън към нея.
— Донеси ми една чиния кифлички, девойче — нареди той. — Копнея за компанията на Оли тази сутрин и с удоволствие ще хапна при него.
Младата жена излетя от стаята без да губи и секунда. След като приготви подноса, тя го даде на Уилям, за да го отнесе горе. След това грабна пазарската кошница и позорно се оттегли из лондонските улици.
Празната къща на „Бийкън роу“ предлагаше спокойствието, от което Сюизън се нуждаеше отчаяно. След като се изкъпа, тя остана да лежи в топлата вода. Нели работеше при шивача и трябваше да се прибере скоро. Може би вече бе научила защо мадам Льоблан продаваше роуардските платове като произведени в Страдклайд. При мисълта за ужасната измама, Сюизън усети, как кръвта във вените й кипва от гняв. Хората й работеха много и здраво, за да произведат тези прекрасни платове и заслужаваха да бъдат възнаградени както морално, така и материално за труда си. Толкова покриви, мостове и пътища имаха нужда от поправка. „Когато му дойде времето“ — обеща си за кой ли път тя. А ако Майлс Кънингам бе изиграл някаква роля в тази измама, щеше да го изобличи на всяка цена. Как само щеше да го презира, ако действително се облагодетелстваше за сметка на мизерстващите тъкачи в Роуард.