Куксън изохка и отвлече мислите й от Майлс и миналото. Белокосият човек пъшкаше и мяташе глава. Младият мъж изруга тихичко, а после измъкна доста страшен на вид нож от ботуша си и разряза единия крачол на пострадалия.
— Спокойно, приятелю — рече той. — Вече сме си у дома и Маки скоро ще те оправи.
Сюизън изучаваше с поглед двамата мъже. Оли Куксън беше управителят на Майлс, така както преди бе управител при баща й. За последен път го бе видяла край смъртното ложе на майка си в Абърдийн, тогава тя беше само на десет години. В деня на погребението бе видяла за последен път и Майлс Кънингам.
Ножът изтрака върху пода. Майлс се извърна и рече през рамото си:
— Изпрати Уилям да доведе лекаря и донеси бутилка бренди.
Доволна, че има възможност да излезе от стаята, младата жена постави лампата върху масата и излетя навън. Откри момчето в конюшнята.
— Мистър Куксън е ранен и трябва незабавно да извикаш лекаря.
Очите на Уилям се разшириха.
— Господарят ли го доведе?
— Да.
— Негово височество се отнася към мистър Куксън като към роднина. Така е наистина.
Коментарът му ядоса Сюизън. Нейният баща бе отгледал Майлс Кънингам, не Оли Куксън!
— Куксън няма да бъде ничий роднина, ако не тръгнеш веднага за лекаря! — рече мрачно тя.
Момчето кимна и побърза да изпълни поръката.
Докато носеше брендито, мислите й се въртяха напълно объркани. Първата й среща от десет години насам с Майлс Кънингам съвсем не бе протекла така, както си бе представяла. От тази ситуация обаче може би щеше да излезе нещо добро. Младият мъж бе прекалено угрижен и този факт бе в нейна полза, колкото по-рядко поглеждаше към нея, толкова опасността беше по-малка.
Когато влезе отново в стаята на пострадалия, Майлс оглеждаше крака на Куксън, извит в доста неестествено положение.
— Донесох брендито, сър.
Той взе бутилката, без да каже нещо. След като прилъга ранения да погълне солидно количество от алкохола, той прилепи гърлото до собствените си устни и отметна назад глава.
Гъстите му златисторуси коси се бяха изплъзнали от кожената връвчица, висяха свободно и падаха на вълни по раменете му. В профил лицето му изглеждаше по-сурово, отколкото й се бе сторило в началото. Носът му беше тънък и прав, високото му чело — гладко. Слабото сираче, с което се бе запознала още като дете в Абърдийн, се бе превърнало в мъж с опасен чар. Неволно се усмихна при спомена как Майлс следваше баща й като сянка и попиваше всяка негова дума. Онези изпълнени с обожание кафяви очи сега имаха практичен поглед, дългата и слаба като върлина юношеска фигура се бе превърнала в прекрасно мъжко тяло. „О, да — помисли си с горчивина тя, — Майлс Кънингам несъмнено е завъртял главите на момичетата във всички пристанища, които е посетил, а е бил на доста места… благодарение богатствата, които му повери баща ми.“
— Коя си ти? — попита я младият мъж, без да отделя очи от Оли Куксън.
Макар че не я гледаше, Сюизън се поклони, както си беше редно, и отвърна:
— Мора, сър. Новата прислужница.
— Какво се случи с предишната?
Младата жена й бе дала порядъчна сума, за да напусне мястото си.
— Върна се в Лийдс преди две седмици. А аз съм тук от една седмица.
Все така без да поглежда към нея, Майлс каза:
— Ти не си от Лийдс.
Тревожна тръпка премина по гръбнака й.
— Не, от Шотландия съм.
И затаи дъх.
— Дъщерята на хората, които ме осиновиха, живее в Шотландия — рече тихо той. — В Пъруикшир. Чувала ли си за Роуард касъл?
Стори й се, че долавя сантиментални нотки в гласа му, но нямаше време да разсъждава върху това. Темата за Шотландия бе много опасна. Трябваше да внимава много.
— Аз съм от Роуард, сър — отвърна тя.
Признанието привлече вниманието му. Той се обърна, за да я погледне. Младата жена се приготви за нови въпроси, в един момент дори й мина мисълта, че може да бъде разпозната. Той я огледа от горе до долу и се усмихна широко.
— Добре. Тогава значи можеш да ми кажеш как я кара сестра ми Сюизън Харпър. Тя не беше в замъка, когато я посетих миналата есен.
Сюизън изпита сладко облекчение. Майлс очевидно не подозираше — поне засега — за истинската й самоличност.
Той продължи да я оглежда. В този момент в стаята нахлуха Уилям и лекарят и това й спести задължението да отвърне нещо на коментара му. И така бе по-добре. Сега вече знаеше, че Майлс Кънингам бе не само крадец, а и лъжец. Не само, че бе посетил Роуард касъл, а и бе откраднал най-ценното, което притежаваше.