За човек, който прекарва по-голямата част от живота си на борда на търговски кораб сред открито море и из екзотични страни, стаята на Кънингам имаше прекалено гостоприемен вид. Всеки път, когато влизаше в нея, тя оставаше поразена доколко невярно бе преценила собственика й.
Изключително широкото легло бе покрито с копринената кожа на огромна черна мечка. Върху четирите колони се спускаше тъмносин балдахин, привързан със златен ширит. Пердета от същия плат покриваха прозорците и успешно отделяха стаята от външния свят.
Пред гигантската мраморна камина имаше два стола и един диван, облицовани с кожа и лъскави медни тапицерски кабърчета. Върху камината бе подредена цяла колекция от пясъчни часовници, някои богато орнаментирани, други — семпли. Най-големият и впечатляващ от тях бе изработен от сребро и стъкло, пълен с блестящ бял пясък. Най-малкият бе от деликатно инкрустирана слонова кост и съдържаше тъмнозелен пясък. Най-необикновеният имаше дръжки от масивно злато във формата на рибки — едната с опашката нагоре, а другата — надолу. Между шаранчетата със сапфирени очи се мъдреше стъкленицата с възможно най-светлосин цвят. Неспособна да устои, Сюизън взе пясъчния часовник, изви китки и пусна екзотичното творение в действие. Започна да наблюдава като хипнотизирана как пясъкът тече. От време на време подобна на скъпоценно камъче тъмносиня частица проблясваше на слънчевата светлина и падаше долу. Докато купчинката пясък на дъното се увеличаваше, младата жена внезапно бе поразена от мисълта какво представляваше всъщност това. Времето. Интересно защо Майлс Кънингам бе обсебен до такава степен от времето.
Огледа отново странната колекция, сякаш очакваше да получи от нея отговор на въпроса си. Знаеше толкова малко за Майлс и въпреки това той пораждаше дълбоки емоции в нея и събуждаше стари спомени. Съдбите им някога бяха тясно преплетени, но единствената връзка помежду им през изминалите десет дълги години бяха няколко писма. А ето, че сега животът й отново бе здраво свързан с неговия, само че сега Сюизън вече не бе наивната малка сестричка. Беше станала жена и сърцето й се бе включило в борбата.
Скринът от морските пътешествия на баща й, изработен от изключително здраво дърво повече от сто години преди неговото раждане, стоеше току до леглото на младия мъж. До болка й се искаше да го отвори отново, да докосне вещите вътре, вещите, които съпровождаха Майлс по време на дългите му пътувания. Тя обаче не го направи — така само щеше да го почувства още по-близък.
Докато разтребваше и почистваше стаята, Сюизън упорито избягваше единственото негово притежание, което не можеше да понася — миниатюрата с образа на неговата любима. Подобно на сирена обаче нарисуваният образ зовеше младата жена. Колкото повече пясък падаше върху дъното на пясъчния часовник, толкова повече отслабваше решимостта й. Неспособна да сдържа повече любопитството си, тя се приближи до писалището и взе миниатюрата.
Грозна. Проститутката бе грозна като смъртта, та чак на човек да му дожалее. Редките коси с цвят, който беше нещо средно между тъмнорус и кестеняв, бяха вдигнати на върха на малката й глава. Лицето й, нарисувано в полупрофил, бе толкова обикновено, че Сюизън се запита дали това не бе дело на некадърността на художника. Единственото й украшение бе семпла перлена огърлица. Тъй като беше изобразена само до раменете, не можеше да се разбере дори как се облича.
Какво би могло да привлече Майлс Кънингам към една толкова грозна жена? Какви тайни имаха двамата? Какви емоции го свързваха толкова здраво с нея, та да държи портрета й на такова видно място в стаята си и да го взема по време на всичките си пътувания?
Сюизън бе обзета от ревност, нещо съвсем ново и необичайно за нея. Не харесваше, не, презираше жената, която никога не бе срещала и с която може би никога нямаше и да се запознае. Със сигурност нарисуваната не бе Барбара. Описаната от Нели тъмнокоса ирландка нямаше нищо общо с жалката особа от миниатюрата.
Младата жена въздъхна, постави рисунката на мястото й и огледа останалите предмети по бюрото. Дъхът й секна, когато забеляза адресираната до Мора бележка.
Майлс бе написал списъка с инструкции явно, когато е бил разгневен, тъй като почеркът му не приличаше на онова, което познаваше от писмата му.
„Вземи малката синя счетоводна книга…“ Която бе на писалището. „Опиши брендито, което Уилям е натоварил в…“ Сюизън набърчи нос в усилията си да разчете последната дума от изречението. Очевидно обхванат от нетърпение, Майлс не бе потопил перото в мастилото, преди да я напише, така че тя бе доста бледа. Най-после младата жена успя да прочете „мазето“. След това мастилото отново бе достатъчно, така че нямаше проблем при различаването на следващата шокираща заповед: „И бъди послушна, не носи…“ Той отново мързеливо бе пренебрегнал нуждата да потопи перото в мастилото, преди да продължи нататък. След известни усилия най-после успя да разтълкува бледонаписаната дума — „бонето“. Моментално се разгневи.