— Дявол да вземе деспотичната ти натура! — изсъска тя. — Ще нося каквото ми харесва!
В този момент се овладя. Тук тя бе само една слугиня и като негова подчинена от нея се очакваше да изпълнява. Засега трябваше да продължи да играе ролята си. Чак когато възвърне съкровищата си и се отърве от Майлс Кънингам, щеше да бъде отново свободна. „И самотна като вълк-единак.“ — проплака сърцето й.
— Млъкни! — изкомандва предателския глас в себе си Сюизън.
Сгъна бележката, макар да й се искаше да я смачка, и я постави в джоба си. Предизвикателно остави бонето на мястото му.
Започна да обмисля работата, която трябваше да свърши и едва сега осъзна смисъла на написаното. „Мазето.“ Точна сега Уилям бе там и разтоварваше каруцата, която го бе видяла да кара насам.
Изпълниха я тревожни предчувствия. Ами ако отвореше прогнилия стар сандък под стълбите, водещи към мазето? Прогони тази мисъл от главата си — Уилям несъмнено нямаше представа какво има в него. А Майлс бе прекалено умен, за да замесва момчето в толкова опасно начинание, заради което можеше да увисне на бесилката.
Неочаквано в съзнанието й се породи друг въпрос. Не бе забелязала Майлс да отива в мазето нито веднъж, откакто се бе завърнал. Нито пък който и да било другиго от прислугата. Беше поръсила с тънък слой брашно стъпалата, водещи към него, но те никога не носеха отпечатъците на други стъпки, освен нейните собствени. Но как можеше да се обясни това? Защо Майлс щеше да рискува да краде шотландските десени, а след това да забрави, че се намират в дома му? Какви бяха плановете му във връзка с Maide dalbh? Не се сещаше за никакъв рационален отговор, тъй като само един човек се интересуваше от десените. Той се казваше Джордж и бе крал на Англия.
— Връщам ги обратно в Шотландия, където им е мястото! — зарече се тя и побърза да се захване отново с разтребване стаята на Майлс.
Когато привърши с тази задача, младата жена взе счетоводната книга, пачето перо и шишето с мастило, и се запъти към мазето. С увереността на човек, предвкусващ победата, тя се насочи към отворената врата. Отпечатаните в разпръснатия от нея брашнян прах стъпки на Уилям я поведоха към мястото, където се намираше момчето. През отворените прозорци нахлуваше лек ветрец и раздвижваше застоялия въздух.
На слизане по стълбите огледа помещението, но юношата не се виждаше никъде. Сюизън си отдъхна облекчено. Старият сандък с Maide dalbh беше буквално под краката й — под стълбището за мазето.
Веднага щом стъпи на добре отъпкания пръстен под, тя усети още една промяна — мирис на дърво и алкохол. Да не би Уилям да бе счупил бутилка от скъпото бренди? Все още ядосана от наставническия тон в бележката, младата жена реши, че ще се зарадва дори ако се е разлял целият проклет товар.
Тя се усмихна при тази мисъл и се обърна, за да огледа помещението и от другата страна. Усмивката замръзна на устните й и тя се закова на място. Счетоводната книга и перото паднаха на пода. Стисна здраво шишето мастило, за да не се поддаде на желанието си да го захвърли колкото се може по-надалеч.
Пред нея се издигаше истинска планина от щайги, достигаща до тавана. Струваше й се невъзможно, невероятно, но беше самата истина. Майлс Кънингам отново бе успял да направи недосегаеми за нея шотландските десени. Ако ги бе скрил в Лондонската кула, резултатът щеше да бъде същият. Никога нямаше да успее да премести сандъците, които препречваха пътя й, не можеше и да ги прескочи.
Провал! Бе прекосила цяла Шотландия и поела риск надминаващ и най-безумното въображение. Сюизън изпъшка отчаяно. Действително щеше да бъде по-лесно да ограби омразната английска кула, отколкото да достигне десените.
ГЛАВА ШЕСТА
Майлс опъна леко юздите и конят намали ход. Арабският жребец поклати глава, като тъпчеше неспирно на едно място. Чаткането на подкованите копита по паветата ехтеше из тъмната улица. Младият мъж погали шията на животното, за да го успокои, облегна се назад на седлото и вторачи поглед в лондонския си дом.
От тази страна на улицата, сивата каменна къща изглеждаше като великан сред другите постройки. Майлс знаеше, че би трябвало да се гордее, задето има такъв дом, но никога не бе изпитвал подобни чувства. Скъпата елегантна къща, заради която му завиждаха много хора, бе просто спирка — място, където отсядаше между пътуванията си. Започваше да се уморява от непрекъснатите пътешествия и от факта, че има толкова малко време за себе си. Копнееше да се измъкне от Лондон и от всичко, което представляваше големият град и някой ден действително щеше да го стори.