— Да? — придърпа я под себе си той и проникна в нея.
Дъхът на Сюизън секна, бе силно възбудена и същевременно — напълно объркана от неутолимата му жар.
— Нищо.
— Ще се погрижим за това, скъпа — засмя се младият мъж. — Със сигурност ще се погрижим.
Доста по-късно, когато бе на път да експлодира, Сюизън обяви:
— Разбрах, кълна се, че разбрах.
— Така си и мислех.
И действително, във великолепието на ранното лондонско утро на това Божие лето 1760, Сюизън Харпър, родом от Пъруикшър, макар и неохотно, отдаде сърцето си на Майлс Кънингам.
В Абърдийн обаче не цареше подобно спокойствие.
Робърт Харпър влетя в кабинета си, като пътьом завързваше колана на домашната си роба, изтъкана от най-фината роуардска вълна. Изтощеният пратеник подскочи уплашено, щом видя разяреното му изражение.
Тъмносините Харпъровски очи се присвиха опасно.
— Моли се това, което ще ми кажеш, да е наистина важно, Уикс, или ще има да съжаляваш!
Пратеникът преглътна нервно, с разширени от умора и ужас очи, и отвърна:
— Вие, ъ-ъ, ми казахте да се върна и то веднага, ако нещо в замъка не е наред.
— Престани да заекваш — смъмри го Робърт. — И изплюй камъчето.
— Лейди Сюизън не е на Глазгоуския панаир!
— Разбира се, че не е — присмя се Харпър. — Панаирът вече приключи.
Уикс изправи рамене и додаде:
— Тя изобщо не е ходила там.
— Невъзможно! — озъби се събеседникът му. — Щеше да ми каже. Къде чу всички тези глупости?
— Лейди Ейлис ми каза.
Робърт отметна назад глава и се разсмя.
— И какво още ти каза тази откачалка? Може би, че тя е бедният Тум Табард, дошъл да претендира за кралството си?
Тъй като пратеникът очевидно не виждаше нищо смешно, Харпър го огледа внимателно.
— С всичкия си ли беше, когато я видя?
— С… с всичкия си ли?
Робърт изруга и започна да ходи напред-назад.
— Раби…? — донесе се откъм спалнята нежен, женствен глас.
— Заспивай, Джефри — обади се Харпър и се обърна отново към посетителя си. — На себе си ли беше, с разсъдъка си?
Уикс пъхна ръце дълбоко в джобовете си и отговори:
— Ми… мисля, че да, сър. Цял ден се занимава с градината си и нито веднъж не ни причини някаква неприятност.
Робърт хвана един ръжен и започна да бърка из въглените в камината.
— Потърси ли лейди Сюизън?
— Да, сър. Не я открих никъде. Дори в замъка на Маккензи.
— Попита ли някой друг… — Харпър спря да говори за момент. — Някой нормален за нея?
Пратеникът видимо се поотпусна.
— Да, сър. Питах Джени, дъщерята на сарача.
Робърт прокара пръсти през оределите си коси.
— И какво ти рече дъщерята на добрия майстор на хамути? — продължи нетърпеливо той.
— Тя… ъ-ъ… тя каза, че… ъ-ъ… ще ви отведе при лейди Сюизън, но само след като първо й изпратите още злато.
— Ах, неблагодарната малка уличница! — озъби се Харпър.
После отстъпи назад. Тъй като Уикс може би говореше истината, реши да попита още нещо.
— Кой още липсва от замъка?
Пратеникът смръщи чело, а погледът му заигра насам-натам, докато обмисляше отговора. Най-накрая отвърна:
— Само слугинята Нели, и Грейм Дъндас, и личният пазач на лейди Сюизън.
Робърт изруга отново и се приближи до бюрото си. От едно чекмедже измъкна кесийка с пари и я хвърли на посетителя.
— Качвай се обратно на коня си и тичай в Пъруикшир. Джени ще ти помогне да откриеш къде е Сюизън. Помниш как да изкопчваш истината от Ейлис, нали?
— Искате да кажете така, както правехме преди ли? — погледна го ужасен Уикс. — По същия начин, по който разбрахме къде са скрити старите десени ли?
— Точно така.
— Но тя се страхува до смърт от този мавзолей.
Харпър се подпря върху бюрото и се наведе напред.
— В края на месеца тръгвам за Лондон и ако дотогава не си се върнал…
Остави заплахата си недовършена.
С широко отворени от уплаха очи, пратеникът кимна и тръгна заднешком към вратата.
Ядосан така, както не се бе разгневявал от години, Робърт Харпър взе бутилка бренди от масата. Отпи жадно, избърса устни в ръкава на робата си и се настани в един стол. Непосредствено преди да се прибере у дома, бе написал писмо на Майлс, за да го уведоми за предстоящото си посещение в Лондон. Нямаше търпение по-скоро да напусне Шотландия и да приведе в изпълнение плана си, но това можеше да стане едва след като уреди тази неприятност с племенницата си.
Най-добре бе момичето да си стои в Пъруикшир, там й беше мястото. Мисълта едва се бе оформила в главата му, когато я отхвърли. Нямаше смисъл да се тревожи. Сюизън бе покорна и послушна. Такава си бе още от деня, в който Майлс Кънингам я бе отвел в отдалечения замък преди десет години. Нямаше съмнение, че неприятностите идваха пак от малоумната Ейлис.