Тази представа го накара да се засмее. Само за няколко часа бе прибавил съпруга и семейство към нарастващия списък от възможности. Бе взел решение да преустрои живота си и сега трябваше да осъществи намеренията си. Сигурен, че пътуването към къщи ще бъде много по-приятно и посрещането — много по-радостно, Майлс се качи отново в каретата.
Конете изпълняваха наставленията му безупречно както винаги. Втренчен в широките им гърбове, той се запита каква ли порода бяха. Изсмя се, недоволен от себе си, тъй като осъзна, че не може да различи един кон от друг.
Това обаче също щеше да се промени. И то скоро.
Когато влезе в конюшнята, завари Уилям заспал в едно от отделенията. Майлс го повика. Момчето скочи на крака.
— Извинете, сър. Трябва да съм задрямал. — Спря да говори, за да се прозее. — Но не съм спал дълго, кълна се. Мис Мора ме кара цял ден да местя касите в мазето. Гърбът ми се потроши.
— Защо?
— Защото бяха тежки.
— Защо трябваше да ги местиш отново?
— Не е моя работа да задавам въпроси на по-умните от мен, сър, но сега в мазето цари доста по-добър ред, това е абсолютно сигурно. Накара ме да направя пътека, за да може да се минава покрай щайгите с бренди.
Майлс се учуди откъде бе взела тази енергия, но тогава си спомни колко млада беше. Колко млада всъщност? На колко години беше? Осъзна колко малко знае за нея. Точно когато бе започнала да споделя с него тази сутрин, бе пристигнало съобщението за „Звезда“. Е, щеше да поправи и този пропуск.
Младият мъж отново насочи вниманието си към Уилям и рече:
— Тази вечер можеш да разполагаш с времето си, но утре сутринта трябва да те изпратя на едно място.
— О, добре, сър. Както кажете, сър.
— Пристигам от къщата на „Паридж стрийт“. Няколко от прозорците са отворени. Трябва да ги затвориш и да заключиш къщата.
— Това ще бъде първата ми работа сутринта, сър — отвърна развълнувано юношата. — Но какво ще каже мис Барбара?
— Къщата е вече празна.
— Но…
— Това е всичко, момко.
— Извинете, сър — усмихна се смутено Уилям и излезе от конюшнята.
Майлс се отправи решително да търси Мора. Кухнята, както и дневната, бяха тъмни. Тогава забеляза запалена лампа, поставена върху тясната маса във вестибюла. До нея бе сложено писмо. Разпозна натруфения почерк на Робърт Харпър и усети тежкия мирис от одеколона на контето. Набърчил нос, младият мъж се захвана нетърпеливо с печата. Той се отдели почти без никакво усилие. Запита се дали Оли бе прочел посланието или просто Робърт не бе го запечатал както трябва. По-вероятно бе второто, тъй като Оли не питаеше особено нежни чувства към чичото на Сюизън.
— Трябва да натискате по-здраво печата, драги ми Робърт — произнесе Майлс, като имитираше фъфлещия говор на автора на писмото.
Ала от безгрижието му не остана и следа, когато научи за предстоящото идване на Робърт в Лондон. С хиляди заобикалки той обясняваше, че всъщност щял само да се отбие, преди да продължи за Франция.
— И защо тази година да е по-различна? — попита на глас Майлс. — Трябва да си починете в чужбина, нали, душички?
Отвратен от човека, за когото нямаше добро мнение, и от посланието, което прие съвсем сериозно, младият мъж натъпка плика в джоба на палтото си. Робърт несъмнено щеше да докара платовете от Роуард и Страдклайд. И щеше да очаква да му плати… в злато.
— По дяволите! — изръмжа Майлс.
Като че ли през последните дни не му се бе събрало предостатъчно работа, та сега щеше да се наложи и да продава плата в Лондон или да го складира, докато в пристанището не пусне котва друг от корабите му. Можеше да отложи малко заминаването на „Мечта“, но как щеше да се отрази това на новия му капитан? Припомнил си заплашително спадналото самочувствие на Бригс Маккорд, той се отказа от подобно разрешение на въпроса. Щеше да посети своята банка и да даде на Робърт златото и издръжката за Сюизън. С плата щеше да се оправя по-късно.
Заизкачва стълбището, но не спря на втория етаж, където беше неговата спалня. Без да почука на вратата на Мора, влезе в стаята й.
Тя се губеше в леглото си — виждаха се само лицето и ръцете й. Тогава забеляза бонето и едва не се задави.