— О, ама какъв инат си само, щом ме предизвикваш така — прошепна той, усети, как желанието започна да се надига в него. — Има да научиш още много неща за Майлс Кънингам.
Сюизън помръдна едва забележимо, като опитваше да се отърси от съня. Беше й топло, толкова топло. И уютно.
Въздъхна тихичко, опъна крака, повдигна ръце и се протегна.
— Хмм! — дочу току до ухото си тя.
Замръзна на място. Силна ръка я обхвана през кръста и я придърпа по-близо до топлината. Цялото й тяло, от главата до пръстите на краката, бе обхванато от трепет. За да се поуспокои, започна да брои.
На шест започна да трепери и да се поти.
На девет затвори очи, докато дишането й се позабави.
На петнайсет усети първите признаци на съжаление.
На деветнайсет й се прииска да заплаче.
На двайсет и едно бе готова да убие Майлс Кънингам за онова, което бе сторил.
На двайсет и шест пожела да вика.
На двайсет и осем си спомни за писмото на чичо си Робърт.
На трийсет си представи, че двете с Нели и шотландските десени са вече в безопасност на борда на кораб, пътуващ към Абърдийн.
На трийсет и две се освободи от прегръдката на Майлс и стана от леглото.
На сто влезе в кухнята и затвори горната половина на вратата, водеща към задното стълбище. Направи чай и се настани край масата.
Откакто се бе събудила в леглото на Майлс предишната сутрин, Сюизън не можеше да си намери място, нервите й бяха опънати като струни на лютня. О, вчера бе вършила най-обикновени неща: всекидневните задължения, пазаруването, приготвянето на храната, но мозъкът й непрекъснато се въртеше около Майлс и онова, което бяха преживели заедно. Но пък не бе забравила как я боля от мъка сърцето.
Всичките й добри намерения, всички непоколебими решения, всичко, което я бе довело в Лондон, внезапно бе минало на второ място. В продължение на цяла една великолепна, хармонична нощ, тя се бе съединила, гола и разкъсвана от страст, с най-опасния мъж. С Майлс Кънингам.
Все още бе задъхана, а ръцете й трепереха. И дълбоко в душата си знаеше, че е допуснала огромна грешка, най-тежката. Не само се бе влюбила в човека, когото би трябвало да мрази, ами и бе рискувала да се изправи пред ужас, който не би могла да преживее, пред опасността от жестоките шегички на природата.
И въпреки всичко една част от нея все така копнееше за него. Той бе светлина в тъмния тунел на самотния й живот. Но какво ли я чакаше в края на тунела? Внезапно се изплаши от тази светлина.
— Какво ще правя сега? — прошепна тя.
— Ще престанеш да се тормозиш — обади се игриво зад гърба й Майлс, — и ще дойдеш да ме целунеш.
Бузите й пламнаха, а миг след това я обхванаха ледени тръпки. Той очакваше от нея да бъде същата.
— Не ти ли е добре?
Как можеше да изглежда толкова загрижен? Та той бе мошеник и крадец!
— Не — отвърна младата жена, без да се обръща. — Само съм малко изморена.
— Тогава изпълни молбата ми.
Сюизън събра смелост, но преди да успее да стане, чу отново гласа му:
— Не можеш ли?
Разбра прекрасно какво имаше предвид. Питаше я дали може да приеме случилото се помежду им. Какъв избор имаше тя?
Никакъв.
Очите й потърсиха неговите и не можаха повече да се отместят — все едно че бе хипнотизирана. Изправи се бавно и тръгна към него.
Младият мъж бе застанал отпуснат до вратата. Косите му падаха свободно, силните му голи ръце бяха обхванали рамката над главата му. Не можеше да откъсне поглед от лицето му, толкова познато, толкова красиво. Очите му се усмихваха мързеливо, самоуверено и я правеха негова пленница. С огромно усилие успя да премести поглед върху покритите му с косми гърди. Мускулите му потръпнаха като реакция на нейния оглед. В главата й се бе оформил хаплив отговор във връзка с факта, че той също използваше стълбището за прислугата. Устата й обаче бе пресъхнала дотолкова, че не успя да издаде нито звук. Сюизън сведе още очи, но долната половина на вратата криеше останалата част от тялото му. Проследил погледа й, Майлс отвори и долното крило.
Младата жена зяпна. Беше гол и я желаеше силно, много силно.
Тя се изчерви, сърцето й заби лудо. Обърна се, но в същия момент усети топлия му дъх във врата си и ръцете му я обгърнаха. Стори й се, че потъва, че изпада в безтегловност, но опита да се пребори с тези усещания. Очевидно почувствал отдръпването й, той въздъхна нетърпеливо.
— От какво се страхуваш? Можеш да ми кажеш, знаеш това.
Мозъкът й крещеше: „Страхувам се да те обичам. Ужасена съм, че мога да родя дете като Ейлис.“
— Този номер няма да мине, девойче. Изобщо няма да мине.
Сюизън смръщи вежди.
— Какво искаш да кажеш?