Младият мъж хвърли поглед към разтворените върху писалището счетоводни книги.
— Няма да го намериш тук — обади се управителят. — Дневникът за разтоварените стоки е в стаята ми.
— Аз ще го донеса — предложи Сюизън. — Дойдох само да съобщя, че вечерята е готова. — Спря да говори за момент, за да произнесе безмълвна молитва планът й да не се провали. — Питах се дали, след като мистър Куксън вече се чувства по-добре, няма да вечеря в трапезарията с вас тази вечер?
Майлс скръсти ръце пред гърдите си и отвърна, без да отделя очи от нея:
— Момичето е право. Какво ще кажеш, Оли? Достатъчно добре ли се чувстваш, за да се храниш долу тази вечер?
— Разбира се, че съм добре — отговори ядосано управителят. — Но дали няма да се наложи да вечеряме и след полунощ, ако не свършим работата си тук?
Младият мъж се ухили и рече:
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да донесеш счетоводната книга?
— Разбира се, че не — каза Сюизън, стоплена от искрения му тон.
Куксън завъртя очи и въздъхна театрално. Майлс му хвърли убийствен поглед, но Оли се направи, че не е забелязал. Когато младият мъж се намръщи и присви очи, Сюизън побърза да добави:
— Тогава само ще донеса счетоводната книга.
Докато бързаше към стаята на управителя, тя си мислеше за другите случаи, преди толкова години, когато баща й, Оли и Майлс седяха в гостната в дома на фамилията Харпър в Абърдийн. Беше на шест години, когато баща й доведе за първи път Майлс. И до смъртта му, три години по-късно, двамата бяха неразделни. Бяха едно семейство. „В кой момент — питаше се тя, — Майлс бе взел напълно под свой контрол бизнеса на баща й? Една година след смъртта? Или две?“ Майлс бе само на деветнайсет години по време на смъртта на Едуард, а Сюизън — на девет. Не си спомняше почти нищо от погребението, освен тъгата и замаяността си. Но едва след смъртта на майка си, само година по-късно, след като Майлс я заведе в Роуард касъл, Сюизън бе узнала истинския смисъл на самотата.
Имението на рода Камерон в Пъруикшър бе приютило безкрайната й мъка. Единствената й утеха, когато полагаха майка й в гроба, бе топлата длан на Майлс, стиснала нейната мъничка ръчичка. Той също бе страдал, когато погребваха Сибийл Харпър, бе тъгувал и бе плакал. И бе поделил носната си кърпа с нея. Тя запази четвъртитото парче лен, тъй като то бе връзката й с Майлс, докато младият мъж не обяви, че тя ще остане в Шотландия и ще живее в Роуард касъл, а той ще се върне в морето. При мисълта, че ще бъде отделена от него, в гнева си тя бе реагирала по детски и бе изхвърлила кърпичката, а с нея и обичта си към Майлс Кънингам.
Никога нямаше да забрави и жестоките слова, които му бе казала на раздяла. „Радвам се, че си прекалено млад, за да ми бъдеш настойник. Ти не заслужаваш да отговаряш дори за една змия.“
През следващите години враждебността й към него бе продължила да нараства. При всяко посещение на чичо си Раби, тя очакваше неизменно неприятните вести от Майлс. Ала повече от разказите за непристойното поведение на младия мъж обаче я нараняваха лаконичните му писма. Със съзряването бе дошла и поносимостта към Кънингам. Вече не очакваше любов и привързаност от него. Възприемаше го такъв, какъвто е: егоист, без желание да поддържа нишката, свързвала ги някога. Разочарованията я бяха приучили да не се надява да получи от него повече, отколкото бе способен да й даде. Приемаше незначителната издръжка, която той й изпращаше по Раби, тъй като предполагаше, че средствата бяха получени от продажбата на нейните платове.
Спря пред стаята на Оли. Майлс не бе спечелил нищо от продаденото. Напротив, сега щеше да загуби по своя воля, тъй като чичо Робърт я бе измамил.
Сграбчи студената дръжка на вратата — неприятната истина прониза сърцето й. Майлс бе невинен, трябваше да вини чичо си Раби. Майлс обаче бе извършил още по-тежко престъпление. Бе направил единственото, което не би могла никога да прости — беше откраднал най-скъпоценното богатство на Шотландия, Maide dalbh.
Внезапно й се зави свят, когато осъзна какви странни, криволичещи пътища свързваха живота на двама им. Мразеше го — не го мразеше. Обичаше го, а не трябваше. Искаше да прекара остатъка от живота си с него, а не можеше.
Дланите й бяха сухи като пергамент, когато завъртя дръжката и влезе в стаята на Оли. Изпълненото й с болка сърце започна да се огражда със стена от безразличие. Никога повече нямаше да позволи да бъде мамена нито от Майлс Кънингам, нито от чичо си Раби. Скоро щеше да вземе и последните десени и да се върне в Шотландия, където щеше да бъде в безопасност.
Придобила смелост от подсиленото си чувство на дълг, младата жена измъкна счетоводната книга и вече с по-лека стъпка се върна в кабинета. Куксън изглеждаше така, сякаш бе на края на издръжливостта си, но изражението на Майлс не се бе променило. Топлата му усмивка издаваше възхищението му, а очите му танцуваха от нетърпение. Така поне й се стори. Сюизън успя да се усмихне срамежливо, подаде дебелата тетрадка на Кънингам и се измъкна от стаята.