— Той от години се домогва към този пост в Министерството на финансите. Може би е изгубил надежда, че някога ще го получи.
— Не. Ейнсбъри каза, че Робърт напредвал успешно. Можеш да бъдеш сигурен, че получи ли веднъж тази работа, няма да се занимава повече с търговия на платове.
Маки нахлу в стаята с поднос, пълен с всевъзможни сладки. Управителят се усмихна до уши. Икономката се изчерви. Майлс ги наблюдаваше и се питаше кога най-после двамата ще обявят открито връзката си. Все още си спомняше кога Оли бе успял да придума Маки да сподели леглото му. Дни наред след това настойчивият управител се бе разхождал важно като пуяк из къщата.
Майлс се отърси от сантименталните си мисли.
— Какво е това, Маки?
Тя постави подноса върху една ниска масичка, след което изправи кръст и приглади престилката си.
— Храна за дяволското изчадие.
Младият мъж се изсмя, но в същия миг съжали.
— Това е грях срещу Бога — рече със святкащи очи икономката, — и аз няма да участвам в него. Вече казах същото и на мистър Куксън. Уволнете ме, ако искате, но няма да се грижа нито за него, нито за онова превзето сладурче, което мъкне винаги със себе си!
Оли прояви неблагоразумието да се намеси.
— Робърт и Джефри няма да те превърнат в солена статуя, скъпа Маки.
Майлс реши, че тази вечер леглото на управителя му щеше да остане студено, но когато икономката се изнесе тържествено от кабинета, без да отвърне, разбра, че е сгрешил. Леглото на Оли щеше да си остане студено няколко нощи подред.
— Още една чаша? — предложи Кънингам.
Куксън кимна и измърмори някаква неприлична пословица за боящите се от Бога жени по земята и уплашените от жените божества на небето. Младият мъж не се засмя — той самият също имаше проблеми от този род.
— Ъхъ… Майлс — започна неуверено управителят. — Става дума за допълнителното възнаграждение, което ще дадеш на момчетата за свършената от тях през последните два дни работа. При дадените обстоятелства, мисля да купя някакво украшение за Маки. Но не нещо особено голямо.
Младият мъж подсвирна и се плесна по бедрата.
— По-добре измисли нещо по-съществено, Оли. Тя няма да се върне лесно след онова, което каза. Купи й каквото искаш — ти заслужаваш премията, а Маки е достойна за най-големия подарък.
Куксън приличаше на влюбен до уши младеж: очите му искряха, а устните му се разтегнаха в крива усмивка.
— Да, достойна е — промълви той.
Управителят точно прибираше счетоводната книга, когато Уилям съобщи за пристигането на гостите. Майлс се изправи и когато мина покрай Оли, рече:
— Стой си на мястото, Куки. Аз ще ги посрещна.
Майлс усети тежката сладникава миризма на брилянтин и веднага след това се появи Робърт Харпър.
Още щом зърна гостите си, младият мъж едвам се удържа да не се разсмее. Седналият зад него Куксън обаче не се справи така успешно с положението и задушените звуци, които се чуха в резултат на този провал, за малко не заразиха и Майлс. Този път Робърт Харпър действително бе надминал самия себе си.
Облечен със сюртук от бродиран жълт атлаз и дълги до коленете панталони от оранжев брокат, чичото на Сюизън заситни из кабинета. Всичко това бе поръбено с брюкселска дантела, бяха изразходвани не по-малко от двеста метра, по пресмятанията на Майлс. Робърт обаче не бе единствената атракция, тъй като по обсипаните му със скъпоценни камъни пети на обувките го следваше мършавият Джефри. Облечен в значително по-малък светлосин вариант на тоалета на Робърт, той се бе обърнал към Уилям и го поучаваше как да закачи правилно пелерините им.
Гледката, която представляваше Уилям — юноша, замаян от първото момиче в живота си, докато се опитваше да разбере изискванията на Джефри — възрастен мъж, наподобяващ жена, който кудкудякаше нервно заради някаква гънка по атлаза, бе предостатъчна, за да накара Майлс да заквичи от смях. Под привидното веселие се криеше недоволство, но не единствено от Робърт и Джефри. Младият мъж осъждаше в себе си обществото, което позволяваше на Харпър да парадира с личните си предпочитания и същевременно публично да претендира за държавен пост. И се надяваше тайно, че отново щяха да му откажат.
Майлс се изкашля и се почеса по носа, за да прикрие усмивката си, като протегна другата си ръка към госта.
— Както винаги приличате на себе си, Робърт.
Харпър въздъхна треперливо и постави с болезнено изражение обвитата си в кадифена ръкавица длан в ръката на своя домакин.
— Толкова мило, че го казвате — отвърна с подозрително искрен вид той. — А аз за малко не се простих с живота. — После обърна покритата си с чудовищна напудрена перука глава към спътника си и рече през рамо: — Ела тук, Джефри.