— По заповед на Негово величество краля…
Майлс го слушаше с половин ухо. Обърканото му съзнание бе затрупано с въпроси. Защо ще го обвиняват, че укрива Maide dalbh, съкровищата на Сибийл Харпър, безпогрешните отличителни белези на шотландските кланове?
Внезапно си припомни за Робърт в деня, в който прочетоха завещанието на брат му. Щом за наследник на имението на Едуард бе обявен Майлс, Робърт изпадна в дива ярост. Лицето на Робърт, толкова подобно на това на скъпия покойник, се бе изкривило в саркастична усмивка. А отдавна забравените думи сега отново прокънтяха в съзнанието на младия мъж: „И Харпърови, и Камеронови ще съжаляват за това. А Едуард ще се преобърне в гроба си, още преди да съм свършил.“
Но как бе успял да възкреси шотландските десени? Нали бе казал, че ги е изгорил? Дали наистина не бяха в дома на Майлс? Напълно бе възможно. И някой трябва да му бе помогнал. Името нахлу в съзнанието му, почувства го като удар.
Мора Форбс.
Досегашният му гняв към нея бе нищо в сравнение с чувствата, които го обзеха в този миг.
Полковникът продължаваше да рецитира обвиненията срещу него, докато младият мъж гледаше пасивно пред себе си. Усмихна се хищно, предвкусвайки предстоящата конфронтация. И той имаше близки приятели на високи постове, които на свой ред имаха близки приятели на още по-високи постове. Обвиненията бяха безпочвени, връзките му с английските благородници бяха солидни. Приятелите му щяха да се погрижат за оневиняването и освобождаването му.
Тези мисли подействаха като лечебен балсам на Майлс. Когато най-после приключи с четенето на заповедта за арестуване, офицерът сгъна свитъка и го подаде на обвиняемия. Той погледна презрително към остриетата, все така притиснати към гърдите му, без да се помръдне, за да поеме хартията.
— Накарайте вашия човек да свали оръжието, ако ви е мил и вашия, и неговия живот — рече полковникът.
Майлс се усмихна мрачно. Още утре следобед щеше да бъде извън тази каша и тогава, Бог му е свидетел, щяха да хвърчат глави. И този празноглав офицер вероятно щеше да бъде първият, катурнал се от поста си.
Младият мъж кимна уверено на Оли, който свали оръжието. Войниците отстъпиха от Майлс.
— Имаме сведения от най-достоверни източници, че шотландските десени са при вас.
Младият мъж вдигна едната си вежда и изгледа предизвикателно полковника. Тъй като той не трепна, Майлс започна бавно и методично да оглежда от горе надолу почти голото си тяло.
— И колко от тези реликви мислите, че притежавам?
— Само една е достатъчна, за да се увисне на бесилото — отвърна офицерът. — Ние обаче имаме достатъчни основания да вярваме, че тук са скрити значително повече.
Младият мъж се засмя гръмогласно.
— Ако всяко съоръжение за всеки шотландски десен се намираше в тази къща, почти нямаше да има място за мебелите.
— Що за глупости са това? — намеси се ядосано Оли. — Тук няма да намерите никакви десени.
— Ще видим — отговори полковникът и се обърна към хората си. — Бел! Уигс! — извика той. — Започвайте да търсите! — След това изтрака с токовете си и се завъртя грациозно надясно. — Даусън! Смит! Отведете затворника!
Двамата войници застанаха незабавно от двете страни на Майлс. Той се обърна към Куксън и рече:
— Ако трябва, извади Ейнсбъри от леглото. — И добави многозначително: — Сутрешната ми среща с femme seule остава в сила. Тя ще се заинтригува особено много от съдбата ми, а аз съм нетърпелив да узная… мнението й по този въпрос.
— Добре, добре — отвърна Оли и го погледна разбиращо. — Сигурен съм, че ще бъде много загрижена за теб.
— Аз обаче не съм чак толкова сигурен — измърмори под носа си младият мъж.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Майлс премигна срещу яркото следобедно слънце, нахлуващо през дълбоко разположения в дебелата стена прозорец зад решетките. Подпря глава в студената каменна стена и затвори очи, за да се изолира от действителността. Както бе правил вече толкова пъти през изминалата седмица от дълги нощи и безкрайни дни, той съсредоточи вниманието си върху свободата.
Ами ако връзките му се окажеха не чак толкова добри, колкото си бе мислил?
Надалеч се чу тракане на ключове, женски глас заговори нещо с умолителен, жален тон. Отчаяни звуци, затворнически звуци, звуци, които можеха да ужасят един по-слаб човек.
Майлс потърка чело в твърдата повърхност, заглуши изпълненото си с агония стенание и се опита да се затвори за мрачния свят около себе си. Не можеше да се пребори обаче с коварните образи, които се промъкваха в измъчения му мозък. Ужасни спомени очакваха да бъдат възкресени. Страшните преживявания от детството, които бе преживял единствено благодарение на Божията воля, и невинността на младостта, ревяха като демони в тъмната нощ на малкото момче.