— Не съм казвал и че Майлс е умрял… достойно или не.
Коварната промяна в поведението на Куксън накара Робърт да потръпне и да застане нащрек. Нещо не беше наред. Но след като Майлс бе премахнат от пътя му, най-голямото препятствие бе преодоляно.
— Въпреки това съм сигурен, че е умрял.
Управителят присви очи и го погледна лукаво.
— Аз пък съм сигурен, че ще мислите така, след като двамата с Мора Форбс сте занесли пръчките в къщата, а после сте уведомили драгуните.
— Глупости — изсъска Харпър, благодарен за предоставилата му се възможност да изпусне малко от напрежението си. — Нямам представа за какво говориш.
— О, мисля, че много добре знаеш — процеди през стиснатите си зъби Куксън.
Робърт се престори, че губи търпение.
— Куксън — започна той с такъв тон, сякаш говореше на глупавия Джефри, — целият този маскарад те е притеснил порядъчно. Всички ни притесни. Така че не мога да ти се сърдя.
— Притесни ли? — изсмя се Оли. — Но вече не ме притеснява.
Защо този Куксън имаше толкова самодоволен вид? Против волята си, Робърт заекна:
— И ме обвиняваш заради едно просто съвпадение! Просто нямам думи.
— Не — изръмжа управителят. — Нямаш чест! Ти си един лъжец!
Харпър стисна юмруци, за да не се нахвърли върху посетителя си. Той очевидно бе разстроен от смъртта на Майлс и нанасяше удари напосоки.
— Трябва да е бил някой неприятел, някой, когото Майлс е мамил преди години и за когото вече е забравил.
— Майлс не мами никого, но затова пък си спомня кои са твоите началници. И ги познава доста добре.
Робърт бе поразен от ироничността на ситуацията. Нима сега той, който бе успял да изпрати драгуните подир Майлс, сега трябваше да раболепничи пред своите шефове? По-скоро щеше да застане пред краля и да го обвини за туткавостта. Освен това, дори с цената на цялото си богатство, Кънингам просто нямаше как да си проправи път до министерството на финансите. Много по-добри от него се бяха проваляли.
— Кажи ми нещо, Куксън.
— Разбира се — озари се от слаба усмивка лицето на събеседника му. — Питай.
— Защо дойде тук?
Изражението на управителя стана непроницаемо.
— Ами, за да донеса на скъпия Джефри любимата му мадейра. Трябваше да претърся цялото мазе, докато я открия, след всичкото тършуване там. Майлс мрази да се представя като лош домакин. — После се обърна към Джефри. — Не трябва да се чувстваш пренебрегнат, пиленце — оставих долу при Пиер цяла каса.
Очите на „пиленцето“ се уголемиха до размерите на чиния.
— Майлс е…
Управителят се ухили широко, доволен като гладен котарак, който се наслаждава при вида на охранена мишка.
— … на път за Роуард касъл, за да открие мръсницата и да й даде заслуженото. Но, бъдете спокойни, за в бъдеще няма да забрави нито за вас, нито за вашите вкусове и предпочитания. — Изправи се и посегна към бастуна си. Погледна първо към Робърт, после към Джефри, и добави: — И на двамата. Приятен ден.
Харпър го наблюдаваше, останал без сили, как слиза бавно по стълбите. Пуснали са на свобода Майлс! Но как? Защо? Драгуните ли е подкупил? Това бе пълна глупост — дори Къмбърланд не е успял да манипулира леката кавалерия! Робърт бе свършил работата си чрез един приятел в министерството на финансите… близък приятел, който криеше черна тайна.
Започнаха да го завладяват съмнения. Опита се да си внуши, че всичко това е невъзможно. Планът му бе безупречен и в него не бе замесена никаква жена. Какви тогава бяха тези глупости за някаква слугиня, появила се в дома на Кънингам? Коя бе тя? Какво беше казал Куксън? Със сини очи. Много жени имаха сини очи. Кръвта му се бе смразила във вените, но умът му продължаваше да се щура из безкрайните възможности. Да не би Сюизън да бе открила липсата на десените и, в знак на вярност към паметта на майка си, да се бе опитала да ги върне обратно?
— Не може да е тя — рече замислено той.
Джефри се отпусна на дивана.
— Коя?
Косата й бе червена и не беше слугиня. Не можеше да си представи царствената Сюизън Харпър да мине за слугиня. Не, това бе пълна нелепост. Той се засмя на глас.
— Току-що ми мина през главата възможно най-забавната мисъл.
— Кажи ми.
— Жената — произнесе Робърт, благодарен, че има къде да насочи гнева си. — Разправяше за някаква чернокоса жена. За момент ми мина идеята, че може да е била Сюизън.
— Това е невъзможно.
— Разбира се, че е невъзможно. А и косата й не е черна.
— Но, скъпи — измърка Джефри. — Всичките ми приятели си боядисват косите. А кой знае повече за боите от Сюизън Харпър?
Робърт си припомни отново описанието на Куксън. Бе казал, че се представила за слугиня, но се държала по-скоро като господарка на къщата. Занесла хвалебствено препоръчително писмо от лейди Сюизън. И си отишла, като отнесла шотландските десени. Само Сюизън Харпър знаеше за тяхното съществуване, само Сюизън Харпър можеше да желае да си ги върне. А заради миниатюрата, която му бе изпратил, Майлс нямаше как да разпознае племенницата му.