Робърт седна отново и вдигна крака върху столчето. Фактите се търкаляха из мозъка му като камъчета — по наклон. Каквато и да бе причината за късмета на Кънингам, той все още държеше конците в ръцете си. Можеше да бъде търпелив. Просто отново щеше да посегне към торбата си с трикове.
— Издялкай си перата и разбъркай мастилото, Джефри. Време е да играеш ролята на писар.
Момчешките черти на компаньона му, незасегнати от двете десетилетия, прекарани в разврат, придобиха страстни очертания.
— Предпочитам да се правя на закъснял ученик.
Робърт усети, че доброто му настроение се връща.
— По-късно, любов моя. Първо трябва да си свършим работата.
Джефри се измъкна от стаята. Робърт вдигна чашата си и я пресуши.
Нежен, топъл ветрец разклати дантелените пердета. Сена хапеше лекичко бреговете си. Париж винаги бе неговото прибежище за тайния живот, който бе принуден да води. Но всичко това скоро щеше да се промени. Ако Сюизън бе отговорна, че сега Майлс се разхождаше на свобода, щеше да плати скъпо и прескъпо за това. А Майлс Кънингам щеше да увисне на бесилото и да се задуши със собствения си език.
Черният хумор го накара да се усмихне. Щеше да измисли специално наказание за дъщерята на Едуард. Нещо по-зло, нещо, което тя нямаше да успее да забрави скоро.
Ах, да. Щеше да превърне в ад живота й.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Стомахът й причиняваше истинско страдание. Вкопчена в студената каменна стена на стаята си в Роуард касъл, Сюизън се отпусна на колене над нощното гърне и повърна — този ритуал се повтаряше вече почти всяка сутрин.
— Ето, избърши си лицето и ръцете — обади се Нели и й подаде мокра кърпа.
Младата жена си пое дълбоко въздух и допря мокрия плат до лицето си. Това й подейства приятно.
— Ще трябва да съобщиш на всички и то в най-скоро време. Все още никой досега не ме е виждал като изпразвам туй, но и т’ва ще стане, можеш да си сигурна.
Сюизън се осмели да погледне прислужницата си. Тя бе стиснала здраво челюсти, а сините й очи бяха студени.
— Криенето зад таз кърпа няма да разреши проблема. — Понижи глас, а изражението й се смекчи. — Как се чувстваш?
— Като че съм яла прекалено много от агнешката саздърма на вдовицата Маккормик — изпъшка младата жена.
Нели се засмя.
— Поне не си изгубила чувството си за хумор. Виждала съм жени, които имат много по-ужасни сутрешни пристъпи по време на бременността си.
— Прости ми, но ми е трудно да го повярвам — възпротиви се Сюизън.
— О, така ли? — възкликна слугинята. — А ако беше на мястото на мисис Пийви? Ден не минава, без да охка и да се оплаква за мъките, които преживяла, докато износи онзи никаквец сина си.
Младата жена се усмихна, въпреки спазмите в стомаха си. Готвачката, мисис Пийви, бе минала петдесетте. А въпросният й син Джейми бе по-голям от Сюизън.
— Виждаш ли? Вече си по-добре. — Прислужницата се присегна да вземе една чаша. — Ето, изпий това. Ще ти оправи вкуса.
— Благодаря, Нели.
— Няма нищо. Наистина ми се иска обаче да съобщиш на всички за бебето. Т’ва ще улесни много работата.
Сюизън се приближи до прозореца.
— Ще помисля по този въпрос.
Но всъщност не размишляваше. Дори сега, докато наблюдаваше мъглата, която се вдигаше откъм Къмин’с мур, мислите й я отнесоха назад. През цялото време на дългото пътуване към Пъруикшир се бе молила да не е бременна. През седмиците след завръщането си бе прекарала много нощи в будуване и молитви, но природата не се бе трогнала от тях.
Обхвана я нов пристъп на отчаяние, който заплашваше да я погълне. Детето в нея непрестанно й напомняше за риска, който бе поела с отиването с в Лондон. И за победния завършек на мисията й. Тези позитивни мисли я утешиха донякъде.
Десените бяха добре скрити в дълбоките подземия на замъка. Отсега нататък роуардските платове щяха да се продават като роуардски. Привидно животът й се бе върнал към нормалния си ритъм. Но в действителност с всеки изминал ден се чувстваше все по-нещастна.
Хвърли поглед през рамо и видя с облекчение, че Нели се бе заела да оправя чаршафите на леглото й. Отново се обърна към прозореца.
Масивната дървена порта зееше отворена. Отдавна щитът с герба на рода Камерон го нямаше — бе махнат с кралски указ. През портала минаха познати фигури. Мисис Макайвър, която спазваше педантично създадените за жените закони и условности, следвана от поклащаща се гъска, вървеше по отъпканата пътека от главната порта към тъкаческото отделение в южния ъгъл на замъка. Сорча, дъщерята на Нели, със сплетени на плитки и увити на венец около главата й златисти коси, тръгна след птицата. Когато момичето се приближи, гъсокът се обърна, изпъна шия и изсъска. Стресната, Сорча изпищя и отстъпи. Птицата забърза отново след мисис Макайвър, а момичето се огледа, за да разбере дали някой не бе видял падението й.