Но Макаду Дъндас, синът на Грейм, бе забелязал и се захвана да дразни бедната Сорча. Както можеше да се очаква, последва скандал. Докато Грейм успее да ги разтърве, плитките на момичето вече се мятаха в безпорядък, а момчето се търкаше по пищялите, станали обект на умелите ритници на дъщерята на Нели.
Обикновеното събитие развесели Сюизън и тя се замисли за детето, което носеше. Въображението й я понесе напред в бъдещето. Представи си момиченце със златисти коси и топли кафяви очи. Истинска елфа. Щеше да бяга из белия пирен и да върши пакости като всички деца.
В този момент младата жена се сети за Ейлис и болката стегна като в менгеме сърцето й. Изскърца със зъби. От щастливите видения не остана и следа.
Обърна се към Нели и попита:
— Готова ли си?
— Да. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Кога ще съобщиш на всички за детето?
Сюизън въздъхна — Нели имаше право.
— След две седмици — избра наслуки тя. — Тогава ще им кажа.
— Но дотогава има още много време!
— Четиринайсет дни. — Тонът й беше категоричен.
— Много добре тогава. Аз от своя страна ще съчиня моята част от историята.
— Няма съмнение, че вече си я измислила, и то добре.
Слугинята обидено отметна плитките на гърба си и рече:
— Тази сутрин си нещо кисела. Може би се дължи на неразположението ти.
— Не съм кисела — възпротиви се разгорещено младата жена. — Трябва да наваксаме изгубеното време за месеците, които прекарахме в Лондон. Съмнявам се, че ще успеем да свършим с тъкането на платовете навреме, за да си намерим порядъчни купувачи.
Прислужницата подаде чиста рокля на господарката си.
— Всъщност, като се замисля — додаде разбиращо тя, — нищо чудно да линееш по един висок мъж с руси коси и кафяви очи.
Сюизън усети познатата болка и положи усилия да отдаде цялото си внимание на обличането. Ако Нели само предположеше доколко е права, Сюизън щеше да плати скъпо и прескъпо, като слуша безкрайни лекции от рода на: „Нали ти казах.“ Нощите й се струваха дълги и самотни. Единствено през деня, под натиска на многобройните си задължения, можеше да забрави Майлс Кънингам и то само за кратък период. — Все още не си ме питала каква е моята история — обади се прислужницата.
Благодарна за предоставената й възможност да отвлече мислите си от Майлс, Сюизън отвърна:
— Слушам те.
Нели започна охотно, сякаш вече многократно бе репетирала речта си.
— Прекалено дълго отсъствахме, за ни повярват, че сме ходили само от Глазгоуския панаир до Страдклайд. Дори леля ти Ейлис не е чак толкова тъпа, че да са хване на т’ва. Но какво можем да измислим, за да не трябва да признаваме, че сме били чак в Лондон?
Слугинята имаше толкова уверен вид, че на младата жена й стана смешно. Все пак се въздържа и каза:
— Не мисля, че е нужно да си блъскам главата по този въпрос, тъй като ти очевидно вече имаш отговор.
— Разбира се. Отговорът е „нищо“.
— Чудесно. Но защо все пак трябва да признаваме, че сме ходили в Лондон?
Нели изправи гръбнак и вирна брадичка.
— За да ти намерим съпруг. Т’ва е то.
Сюизън зяпна смаяно.
— Що за глупост? Нито се нуждая, нито желая да имам съпруг.
Прислужницата вдигна ръка.
— Само ме изслушай, миледи. Това ще свърши двойна работа.
Младата жена погледна встрани — идеята бе абсурдна.
— Миледи?
Тихото повикване я накара да насочи вниманието си отново към слугинята.
Нели подпря длани на коленете си и се приведе напред. Дебелите й руси плитки се свлякоха върху гърдите й.
— Някои те преследват с натяквания да си намериш съпруг. Не, че не си чудесна и способна господарка. Но все още има хора, които биха си държали езика зад зъбите, ако Пъруикшир се сдобие с господар. Не е ли така?
— Така е — нямаше как да не се съгласи Сюизън. — Особено по-възрастните.
— Виждаш ли? — повиши глас слугинята. — И тъй като всичко ще бъде лъжа и измислица от началото до края, те ще бъдат доволни. Но когато новият господар, когото така и няма да видят, разбира се, загине от нещастен случай по пътя за Роуард, всички ще помислят, че си изпълнила дълга си.