Младата жена се засмя.
— Да, твоите шибои много ми харесват. Роуина ще се погрижи да ги прибере навреме. Но аз искам повече цветя в залата.
Болната допря показалец до устата си и огледа голямата градина.
— Камбанките са много хубави, особено съчетани с бял пирен и синап за късмет и клонки офика, за да държат настрани злото. Да благодарим на свети Джордж, че времето е топло.
Градинката й бе оградена цялата с офика, жив талисман срещу злобните духове. Във всеки дом в Пъруикшир се отглеждаше офика. Разсадът от нея се поднасяше като скъп дар, а желето от плодовете й се ценеше високо. Градината на Ейлис обаче бе преувеличен пример за вярата в силата на това растение. Младата жена си помисли за нежеланите духове и мисли, които я преследваха напоследък. Охотно щеше да напълни стаята си с офика, но знаеше, че и тя нямаше да й помогне да освободи съзнанието си от спомена за Майлс.
— Би било чудесно — каза Сюизън, сигурна, че леля й поне временно се бе отървала от своите демони. — Скоро ще изнесем становете.
Ейлис кимна. По носа й се плъзнаха капки пот.
— Когато се пали огъня за изгарянето.
— Да. Поканих цял Пъруикшир да присъства на изгарянето на варелите за боядисване.
— Малко сме закъснели с процедурата тази година — смъмри я болната, а гласът й неочаквано прозвуча като на възрастен човек.
— Съвсем малко, но ще се справим.
— Но къде ще се съберем тази година?
Младата жена огледа съсредоточено леля си, като се опитваше да прецени дали днес е достатъчно разумна, за да разбере. Решила да опита реакцията й за плана на Нели, тя рече:
— Намерих си съпруг, но още не трябва да казваш на никого.
— Не! — извика Ейлис и стисна като удавник дланта на племенницата си. Светлосините й очи се изпълниха със страх, а тънката й като пергамент кожа побледня като платно. — Никой мъж няма да ти хареса, заради нещата, които ще прави с теб. Кажи му „не“. — Погледът й се преместите към офиковите храсти. — Кажи му, че си размислила и… о, мили свети Джордж, Сюизън, — продължи да нарежда тя, — кажи му, че няма… че не можеш…
Шокирана от буйната реакция на леля си, младата жена я съзерцаваше безмълвно. По време на пристъп, болната реагираше остро на всяка промяна в ежедневието си, но никога досега Сюизън не бе я виждала толкова развълнувана. Но откъде една стара мома можеше да познава мъжете? Думите на Дъндас, че някакъв мъж бил причинил нещастието на Ейлис, прозвучаха отново в ушите й. Както много други пъти, откакто живееше в Роуард касъл, Сюизън пожела да може да види какво става в объркания мозък на леля й.
— …ужасни, и мръсни, и болезнени — нареждаше болната. — Кажи му, че не можеш да се омъжиш за него. Ти си добра и силна, всички те слушат. Нямаш нужда от мъж.
Тревожното изражение на Ейлис внезапно изчезна. Тя се спусна към един от храстите офика, обградили градината й. С нервни движения откъсна шепа покрити с тънък восъчен слой листа от растението и хукна отново към племенницата си.
— Те ще те предпазят от него — заяви тя, докато тъпчеше плячката си по джобовете й.
Младата жена попита с умишлено решителен тон:
— Ами децата, Ейлис? Не би ли искала да гушнеш едно сладко бебенце в обятията си и да му изпееш някоя от хубавите си песни?
Болната кръстоса ръце и започна да се поклаща, сякаш люлееше бебе.
— Ейлис! — повика я тихичко племенницата й.
Ейлис вдигна широко отворените си, все още пълни със страх очи, и отвърна:
— Детенце ли? О, да, бих искала детенце.
Така, както слънцето наднича иззад тъмните облаци, в очите на Ейлис Харпър проблеснаха радост и нежност, признак за временно възвърналия се здрав разум. Крехката и деликатна Ейлис бе прогонила злите духове от душата си — поне засега.
Парата се издигаше на кълба над врящата в казана боя. Сюизън избърса чело и изпъна болезнения си гръб, но продължи да бърка червената течност. В цялото тъкачно отделение се носеше киселата миризма на мокра вълна и това не доставяше кой знае какво удоволствие на обонянието й. Следващите две седмици обещаваха да бъдат истинско мъчение за нея.
Младата жена преглътна и стисна по-здраво бъркалката. Тъй като продължаваше да й се гади, тя се опита да мисли за нещо друго. Отдавна вече не се учудваше защо познатите миризми внезапно бяха започнали да бунтуват стомаха й — вече знаеше причината.
Мислите за бебето, което носеше, неминуемо породиха спомени за Майлс Кънингам. Тъгата заседна като тежък камък в стомаха й. Представи си го как се разхожда в имението си в Корнуол, хванал за ръка жената, която обича. Очите й се замъглиха от сълзи. Спря за момент, за да ги избърше.