Огледа останалите присъстващи в стаята жени, с надеждата да зърне грозноватите черти на Сюизън Харпър. Всички те обаче бяха вперили поглед в червенокосата с раираната рокля. Усмихваха се гордо и с уважение и макар да не можеше да я види добре, той следеше напредването й просто като наблюдаваше другите. Коя ли бе тя?
Понечи да направи още една крачка, но замръзна на място.
Жената се обърна да говори с някакво златокосо дете и при това движение червените коси се разпиляха през рамото й и скриха лицето й от него. Детето се засмя, закима буйно с глава, след което се спусна нанякъде, а русите му плитки се замятаха лудо върху гърба му.
Обхвана го тревога, но Майлс бе прекалено изтощен, за да издирва нейната причина. Имаше определена цел и нямаше да си разреши нито лукса да си почине, нито да бъде разсейван от някоя хубавица. Не и преди да открие чернокосата опърничава Мора. Изпълни го гняв. Когато я намереше, щеше да разбере точно защо бе дошла в Лондон и защо си бе тръгнала без да каже дори дума. Проклинаше се, задето все намираше извинения да обяви мотивите й за почтени. В онова, което му бе причинила, нямаше нищо почтено.
Жената пред него отметна с рязко движение гъстите си коси. Профилът й напомни на младия мъж за класическия тип красиво лице, изсичано върху древногръцките монети. Искаше тя да се обърне към него, тъй като вече бе привикнал със слабата светлина и можеше да я разгледа.
Тя вдигна рамене, повдигна брадичка и се обърна.
— Богородице майко! — прошепна той, неспособен да помръдне, неспособен да си поеме въздух.
Като устремили се към плячката си ловджийски кучета, очите му я оглеждаха от главата до петите. Червени коси, косите на Сибийл. Изразителни сини очи, очите на Едуард… и на Мора. Мора ли? Невъзможно. Къде беше черната й коса? Сюизън? Невъзможно. Какво се бе случило с онова грозно момиче?
Жената пред него съчетаваше чертите на единствените четири човека, които бе обичал в живота си. Определено беше Харпър. И Камерон. Беше синеока. Със смайваща яснота Майлс осъзна, че стоеше пред Сюизън Харпър. И Мора Форбс. Двете жени бяха една и съща личност!
Кръвта започна да бучи в ушите му, краката му омекнаха, но мозъкът му работеше трескаво с надеждата да намери някаква логика в това откритие. Неговата значимост пораждаше хиляди въпроси. Разумът обаче замлъкна за миг, когато се изправи срещу мъжката му гордост. Всички нежни спомени за детето Сюизън се стопиха.
За първи път от сутринта преди повече от два месеца, когато се събуди сам в леглото си, Майлс усети напрежението да изтича от крайниците му. Сега, когато тя бе пред него, знаеше, че картите ще раздава той и възнамеряваше да я разпита за всяка една подробност.
— Изглежда изобщо не се страхуваш от мен — рече провлечено той.
— Защо да се страхувам? — Обгърна с поглед хората край себе си. — Това е моят дом, Майлс. Ти ме доведе тук, а след това ме изостави. И аз обикнах Роуард.
Думите и усмивката й му се сториха само предизвикателство, тъй като в дълбочината на познатите сини очи младият мъж действително виждаше страх. Тревожното й изражение бе малка утеха за човек, бродил дълги седмици из стръмните шотландски планини и прекарал още по-дълги седмици в проклетата Тауър ъф Ландън.
Насили се да отклони погледа си от нея, тъй като, колкото и да й бе ядосан, усещаше, че красотата й го привлича. Бе наследила прекрасните черти на Сибийл, но типичната приятна камеронска външност бе удесеторена у Сюизън. Но защо Робърт бе повтарял всеки път, че е грозна, а след това бе изпратил и онази миниатюра като доказателство? И това ли беше част от измамата? Тя несъмнено бе поразително красива, най-красивата жена, която бе виждал. Заключението събуди както гнева, така и любопитството му. Красива или не, Харпър или не, тя трябваше да му даде някое и друго обяснение, за Бога.
В този момент младата жена се обади с достатъчно силен глас, за да бъде чута от всички присъстващи в стаята.
— Добре дошъл, Майлс Кънингам. Добре дошъл в Роуард касъл. — Напевното звучене на шотландския й акцент го свари неподготвен, преди да успее да отговори, тя подаде ръка и додаде: — Сигурно си изтощен от пътуването. Ще се погрижим за твоето удобство.
Физическият контакт събуди дълбоко скрит в тялото му копнеж, който обаче не можеше да си позволи. Той се надвеси към нея и прошепна:
— Ще се погрижиш за удобството ми, лейди Сюизън. Както за удобството, така и за всичко друго, което си избера.
Пълните й устни се извиха нагоре в ъгълчетата, когато отметна глава точно толкова, колкото бе нужно, за да подчертае привлекателността си.