— Всъщност става дума за нещо много важно за мен. Искам да изведа майка си от Мадрид и да я доведа в Мароко. За целта се нуждая от голяма сума пари, с които не разполагам, защото преди това трябва да изплатя друга спешна сметка със спестяванията си. Тази сутрин се опитах да отложа това плащане, но не успях, така че засега въпросът с майка ми не може да бъде решен. А най-лошото е, че както се говори, става все по-трудно да се премине от една зона в друга.
— Сама ли е в Мадрид? — попита тя, явно разтревожена.
— Да, сама. Напълно сама. Има само мен.
— А баща ти?
— Баща ми… е, това е дълга история. Въпросът е, че не са заедно.
— Много съжалявам, Сира. Сигурно никак не ти е лесно при мисълта, че е в червената зона, изложена на опасност сред тези хора…
Погледнах я с тъга. Как можех да накарам тази красива глава с руси къдрици да проумее трагичната действителност на всичко, което се случваше в родината ми?
— Тези хора са нейните хора, Розалинда. Майка ми е сред свои в своя дом, в своя квартал, сред своите съседи. Тя е част от този свят, от жителите на Мадрид. Искам да я доведа в Тетуан не защото се боя, че нещо може да й се случи там, а защото си имам само нея в този живот и с всеки изминал ден се измъчвам все повече и повече, че не знам нищо за нея. Не съм получавала новини от една година. Нямам никаква представа как е, не знам как се издържа, от какво живее, как понася войната.
Подобно на пробит балон, целият фарс около фантастичното ми минало се пръсна във въздуха за миг. И най-интересното беше, че на мен не ми пукаше.
— Но… Бяха ми казали, че… че семейството ти е…
Не я оставих да довърши. Тя се бе държала откровено с мен и ми бе разказала историята си, без да крие нищо. Бе дошъл моментът да сторя същото. Може би версията за живота ми, която щях да й разкажа, нямаше да й хареса; може би щеше да я сметне за твърде безлична в сравнение с авантюрите, на които тя беше свикнала. Може би щеше да реши отсега нататък никога да не пие с мен розов джин, нито да ми предлага да пътувам с нея до Танжер в открития „Додж“, но въпреки това, реших да й разкажа цялата истина.
— Семейството ми се състои от мен и майка ми. Двете сме шивачки, обикновени шивачки, и единственото ни богатство са ръцете ни. Баща ми никога не е поддържал връзки с нас, откакто съм се родила. Той принадлежи към друга класа, към друг свят: има пари, предприятия, контакти, жена, която не обича, и двама синове, с които не се разбира. Това има той. Или каквото имаше: когато го видях за пръв и последен път, войната още не бе започнала, но той предчувстваше, че ще го убият. А моят годеник, този привлекателен и предприемчив мъж, който ръководи предприятия и решава финансови въпроси в Аржентина, не съществува. Наистина имах връзка с един мъж, който в момента може наистина да е в Аржентина и да върти бизнес, но вече няма нищо общо с мен. Той е просто един негодник, който разби сърцето ми и ми открадна всичко, което имах. Предпочитам да не говоря за него. Това е моят живот, Розалинда, и както виждаш, той е много различен от твоя.
В отговор на изповедта ми тя изрече някаква дълга фраза на английски, от която схванах единствено думата Мароко.
— Нищо не разбрах — казах смутено.
Върна се към испанския.
— На кого му пука откъде идваш, след като си най-добрата модистка в цяло Мароко? А що се отнася до майка ти, както казвате вие, испанците, Бог забавя, но не забравя. Ще видиш, че накрая всичко ще се нареди.
25.
Рано сутринта на следващия ден отидох в полицейското управление да осведомя дон Клаудио за провала на преговорите ми. От четиримата полицаи само двама бяха на бюрата си възрастния и кльощавият.
— Шефът още не е дошъл — заявиха те в един глас.
— В колко часа идва обикновено? — попитах.
— В девет и половина — каза единият.
— Или в десет и половина — каза другият.
— Или утре.
— Или никога.
Двамата се изкискаха лигаво и аз осъзнах, че нямам сили да понеса тези двама глупаци нито минута повече.
— Кажете му, моля ви, че съм го търсила. Че съм ходила в Танжер не съм успяла да уредя нищо.
— Както кажеш, красавице — рече този, който не беше Канете.
Отправих се към вратата, без да се сбогувам. Тъкмо излизах, когато чух гласа на полицая, сега вече Канете:
— Ако поискаш, ще ти извадя друг пропуск, скъпа.