Не спрях. Само стиснах силно юмруци и почти без да го осъзная в ума ми изплува един цветист израз от миналото и аз обърна главата си няколко сантиметра, точно колкото бяха необходимо да чуе ясно отговора ми:
— Извади го на шибаната си майка.
За мой късмет срещнах комисаря на улицата, достатъчно далеч от управлението, за да не ме помоли да се върна с него. Не беше трудно да срещнеш някого в Тетуан — уличната мрежа в Испанския квартал бе ограничена и по нея минаваха всички по всяко време. Както обикновено, дон Клаудио носеше костюм от светъл лен и току-що обръснат, бе готов да започне деня.
— Не изглеждате особено весела — каза той, щом ме видя. — Предполагам, че нещата в „Континентал“ не са протекли добре. — Погледна часовника си. — Елате да изпием по едно кафе.
Заведе ме в казино „Еспаньол“, красива ъглова сграда с каменни балкони и големи прозорци с изглед към главната улица. Един сервитьор арабин спускаше тентите с помощта на скърцаща метална манивела, други двама поставяха маси и столове на тротоара под сянката. Започваше нов ден. В прохладното помещение беше пусто, виждах мраморна стълба насреща и две зали от двете страни. Комисарят ме покани да вляза в салона отляво.
— Добро утро, дон Клаудио.
— Добро утро, Абдул. Донеси две кафета с мляко, моля те — поръча той, докато с поглед търсеше съгласието ми. — Разкажете ми — подкани ме.
— Не успях. Управителят е нов, макар че беше добре осведомен по въпроса. Отказа всякакви договорки. Каза само, че споразумението било повече от великодушно и че ако не платя на уречената дата, ще ме даде под съд.
— Разбирам. И наистина съжалявам. Но се опасявам, че не бих могъл да ви помогна.
— Няма нищо, вече направихте достатъчно, като ми издействахте една година отсрочка.
— Какво смятате да правите?
— Ще платя незабавно.
— А майка ви?
Свих рамене.
— Нищо. Ще продължа да работя и да спестявам, макар че когато успея да събера достатъчно пари, може да е твърде късно и евакуациите да са прекратени. В момента, както ви казах, ще изплатя дълга си. Имам парите, така че няма проблем. Точно затова исках да ви видя. Трябва ми нов пропуск, за да премина границата, и разрешението ви да задържа паспорта си два дни.
— Задръжте го, няма нужда да ми го връщате повече. — Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там кожен портфейл и писалка. — Що се отнася до пропуска, това ще ви свърши работа — каза той, като извади една визитна картичка и махна капачката на писалката. Написа няколко думи на гърба й и се подписа. — Заповядайте.
Сложих я в чантата, без да я прочета.
— С „Ла Валенсиана“ ли смятате да пътувате?
— Да, такова е намерението ми.
— Както направихте вчера?
Издържах няколко секунди изпитателния му поглед, преди да отговоря:
— Вчера не пътувах с „Ла Валенсиана“.
— Как тогава успяхте да отидете в Танжер?
Знаех, че той знае. Знаех също, че иска сама да му го кажа. Преди това отпихме по глътка кафе.
— Една приятелка ме откара с колата си.
— Каква приятелка?
— Розалинда Фокс. Една англичанка, моя клиентка.
Нова глътка кафе.
— Знаете коя е, нали?
— Да, знам.
— Тогава внимавайте.
— Защо?
— Просто така. Внимавайте.
— Кажете ми защо — настоях аз.
— Защото има хора, на които не им харесва да е с мъжа, с когото е.
— Вече знам това.
— Какво знаете?
— Че някои хора не одобряват сантименталната им връзка.
— Кои хора?
Как само умееше да притиска, изстисква и измъква и последната троха информация. Вече се познавахме взаимно.
— Някои. Не искайте от мен да ви казвам това, което вече знаете, дон Клаудио. Не ме карайте да бъда нелоялна към една клиентка, само за да чуете от устата ми имена, които вече са ви известни.
— Съгласен съм. Бих искал само да потвърдите нещо.
— Какво?
— Фамилиите на тези хора испански ли са?
— Не.
— Отлично — кача той. Допи кафето си и отново погледна часовника. — Трябва да тръгвам, имам работа.
— Аз също.
— Вярно, забравих, че сте работеща жена. Знаете ли, че сте спечелили отлична репутация?
— Вие сте осведомен за всичко, така че трябва да ви вярвам.