Усмихна се за пръв път и усмивката го подмлади поне с четири години.
— Знам само това, което трябва да знам. Освен това съм сигурен, че вие също сте добре осведомена. Сред жени винаги се говори много, а в ателието си приемате дами, които може би разказват интересни истории.
Беше вярно, че клиентките ми говореха. Приказваха за мъжете си, за техния бизнес, за приятелите си. За хора, чиито домове посещаваха, за това, което правеха, мислеха или говореха едни на други. Не казах обаче нито „да“, нито „не“ на комисаря. Просто станах и оставих без коментар забележката му. Той извика сервитьора и направи жест във въздуха, все едно че се подписва. Абдул кимна: разбира се, кафетата щяха да бъдат записани в сметката на дон Клаудио.
Изплащането на дълга в Танжер беше освобождение за мен, сякаш бях свалила въже от шията си, което някой можеше да дръпне във всеки момент. Разбира се, оставаха обвиненията в Мадрид, но от африканския бряг те изглеждаха твърде далечни. Погасяването на дължимата сума в „Континентал“ ми помогна да се освободя от баласта на миналото ми с Рамиро в Мароко. Вече можех да дишам по-спокойно, по-свободно. Имах по-голяма власт над собствената си съдба.
Лятото напредваше, но клиентките ми явно още не мислеха за есените тоалети. Жамила все така беше при мен, грижеше се за домакинството и изпълняваше дребни задачи в ателието, Феликс ме посещаваше почти всяка вечер, от време на време отивах да видя Канделария на „Ла Лунета“. Всичко течеше спокойно, нормално, докато една ненадейна настинка не ме омаломощи дотолкова, че нямах сили да излизам, нито енергия да шия. Прекарах първия ден просната на дивана. Втория — на леглото. На третия щях да направя същото, ако не се бе появил неочакван гост. Неочаквано, както винаги.
— Госпожа Розалинда казва госпожица Сира стане от легло веднага.
Излязох да я посрещна по пеньоар; не си направих труда да облека вечния си костюм, нито да сложа на шията си сребърната ножичка, нито дори да си оправя косата. Дори неугледният ми вид да я беше учудил, тя не го показа: бе дошла да решава по-сериозни въпроси.
— Отиваме в Танжер.
— Кой? — попитах, докато бършех сополите си с кърпичката.
— Ти и аз.
— За какво?
— Да се опитаме да решим въпроса за майка ти.
Погледнах я едновременно с недоверие и радост и поисках да узная повече.
— Чрез твоя…
Кихнах и не успях да довърша фразата, но това бе добре дошло, тъй като още не ми беше ясно как да наричам висшия комисар, когото тя винаги споменаваше с двете му малки имена.
— Не, предпочитам да държа Хуан Луис настрана; той е много зает с хиляди други неща. Това е моя работа, така че неговите контакти остават аут, вън. Но имаме други възможности.
— Какви?
— Опитах чрез нашия консул в Тетуан да проверя дали правят такива постъпки, но нямах късмет; каза, че легацията ни в Мадрид винаги е отказвала да дава подслон на бежанци, освен това, откакто републиканското правителство се премести във Валенсия, там са се установили и дипломатическите служби. В столицата е останала само празната сграда и няколко нисши служители, за да я поддържат.
— Тогава?
— Опитах с англиканската църква „Сейнт Андрюс“ в Танжер и те не можаха да ми помогнат. После ми хрумна, че може някоя частна фирма биха могли да знаят нещо, затова поразпитах тук-там и събрах малко информация. Не е кой знае какво, но може да имаме късмет и да ни предложат нещо повече. Директорът на Лондонската и Южноамериканска банка в Танжер — Лео Мартин ми каза, че по време на последното си пътуване до Лондон чул да говорят в централния офис на банката, че някакъв служител на филиала в Мадрид имал контакт с човек, който помагал да извеждат хора от града. Не знам нищо повече, информацията, която ми даде, е много неясна, много неточна, просто някакъв коментар, който чул. Обеща ми обаче да провери.
— Кога?
— Right now. Веднага. Така че се облечи, отиваме в Танжер при него. Бях там преди два дни; каза да отида отново днес. Предполагам, че е имал време да научи нещо.
Опитах се да й благодаря за усилията сред кашляне и кихане, но тя омаловажи въпроса и ме подкани да се приготвя. Пътуването беше кратко. Шосе, пуста суха земя, иглолистни гори, кози. Натоварени жени с раирани поли и чехли, с големи сламени шапки. Овце, кактуси, още пуста суха земя, босоноги деца, които ни се усмихваха при преминаването ни и вдигаха ръка, като казваха „сбогом, приятелко, сбогом“. Прах и пак прах, жълто поле от едната страна, жълто поле от другата, контролно-пропускателният пункт — и отново шосе, кактуси, ниски палми и тръстики. След час бяхме пристигнали. Както преди, паркирахме на площад „Франция“, в модерната зона с широки булеварди и великолепни сгради. В една от тях се помещаваше Лондонската и Южноамериканска банка, любопитна на сплав от финансови интереси, странна почти колкото двойката, която представлявахме с Розалинда Фокс.