— Сира, запознай се с Лео Мартин. Това е приятелката ми мис Кирога.
Лео Мартин с успех би могъл да се нарича Леонсио Мартинес, ако се бе родил на няколко километра по-далече от мястото, където събитието се бе случило. Беше нисък и мургав и ако беше небръснат и без вратовръзка, би могъл да мине за трудолюбив испански селянин. На лицето му обаче нямаше и следа от брада, а върху изпъкналия корем лежеше строга раирана вратовръзка. И не беше испанец, нито селянин, беше истински поданик на Великобритания — гибралтарец, който говореше английски и испански еднакво свободно. Поздрави ни с косматата си ръка, покани ни да седнем. Една секретарка, която наподобяваше стара сврака, получи нареждане да не го безпокои. И сякаш бяхме най-богатите клиенти на банката, се зае да ни осведомява усърдно за това, което бе проучил. Никога не бях откривала банкова сметка през живота си, вероятно Розалинда също нямаше нито една спестена лира от издръжката, която — ако имаше късмет — й изпращаше мъжът й, но слуховете за любовните връзки на приятелката ми сигурно бяха стигнали до ушите на този нисичък мъж с впечатляващи лингвистични способности. А в тези смутни времена директорът на една международна банка не можеше да пропусне възможността да направи услуга на жена, която беше любовница на най-могъщия човек при съседите.
— Е, госпожи, мисля, че имам новини. Успях да говоря с Ерик Гордън, един стар познат, който напусна филиала ни в Мадрид малко след бунта. Сега се е преместил в Лондон. Каза, че познава лично един човек, който живее в Мадрид и се занимава с този род дейност, бил британски гражданин и работел за испанска фирма. Лошата новина е, че не знае как да се свърже с него, изгубил е следите му през последните месеци. Добрата новина е, че ми предостави данните на друго лице, което знае местонахождението му, защото е живял в столицата доскоро. Става дума за един журналист, който се е върнал в Англия, защото имал някакъв проблем, мисля, че е бил ранен — не ми съобщи подробности. Както и да е, чрез него е възможно да се намери решение: той би могъл да ви свърже с лицето, което евакуира бежанци. Но преди това иска нещо.
— Какво? — попитахме в един глас двете с Розалинда.
— Да говори лично с вас, госпожо Фокс — каза той, като се обърна към англичанката. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се да не го сметнете за недискретно от моя страна, но при дадените обстоятелства сметнах за уместно да го осведомя за лицето, заинтересувано да получи тази информация.
Розалинда не отговори; само го погледна внимателно с вдигнати вежди, очаквайки да продължи обясненията си. Той се прокашля неловко, явно бе очаквал извършените от него проучвания да бъдат посрещнати с по-голямо въодушевление.
— Знаете какви са журналистите, нали? Като лешояди, винаги искат да изкопчат нещо.
Розалинда мълча няколко секунди, след което отговори.
— Не са единствените, драги Лео, не са единствените — каза тя с леко раздразнен тон. — Както и да е, свържете ме с него, да видим какво иска.
Размърдах се в креслото, като се опитвах да прикрия нервността си, и отново си издухах носа. През това време британският директор с подобно на делва тяло и акцент на тореадор заповяда на телефонистката да поръча разговора. Чакахме дълго, донесоха ни кафе. Розалинда възвърна доброто си настроение, а Мартин въздъхна с облекчение. Най-после ни свързаха с журналиста. Разговорът продължи едва три минути и аз не разбрах нито дума от него, защото говореха на английски. Долових обаче сериозния и рязък тон на клиентката ми.
— Готово — каза тя, след като разговорът приключи. Сбогувахме се с директора, благодарихме му за вниманието и отново минахме през щателния оглед от страна на секретарката с лице на сврака.
— Какво искаше? — попитах аз нетърпеливо веднага щом излязохме от кабинета.
— A bit of blackmail. Не знам как се казва на испански. Когато някой обещава, че ще направи нещо за теб само ако ти направиш нещо в замяна.
— Шантаж — поясних аз.
— Шантаж — повтори тя с ужасно произношение. Твърде много режещи звуци в една дума.