— Естествено — каза Логан, след като отпи глътка херес.
— Преди да изпратите информацията в чужбина, тя трябва да бъде прегледана от прес канцеларията на Висшия комисариат.
— Разбира се.
В този момент сервитьорите донесоха ястията и аз изпитах огромно облекчение. Въпреки елегантността, с която двамата договаря сделката, по време на целия разговор между Розалинда и новодошлия аз се чувствах някак неловко, не на място, сякаш се бях помъкнала на празненство, на което не бях поканена. Говореха за неща, които ми бяха напълно чужди, които може би не съдържаха никакви сериозни държавни тайни, но които в края на краищата бяха твърде далеч от представата за това, което една обикновена шивачка би трябвало да чуе. Повторих си няколко пъти, че не съм излишна, че това е и моето място, защото причината за тази вечеря беше евакуацията на собствената ми майка. Въпреки това ми беше трудно да си повярвам.
Пристигането на храната прекъсна за известно време размяната на искания и отстъпки. Калкан за дамите, пиле с гарнитура за господина, обявиха сервитьорите. Обсъдихме набързо храната, прясната риба от Средиземноморието, превъзходните зеленчуци от долината на река Мартин. Веднага щом сервитьорите се оттеглиха, разговорът продължи от мястото, където бе прекъснат няколко минути по-рано.
— Някое друго условие? — попита журналистът, преди да поднесе вилицата към устата си.
— Да, макар че аз не бих го нарекла точно условие. Отнася се по-скоро за нещо, което е изгодно и за вас, и за нас.
— Тогава няма да е трудно да го приема — каза той, след като преглътна първата хапка.
— Надявам се — отвърна Розалинда. — Вижте, Логан, с вас се движим в два различни свята, но сме сънародници и двамата знаем, че в основни линии лагерът на националистите симпатизира на германците и италианците и не изпитва топли чувства към англичаните.
— Така е — потвърди той.
— Тъкмо поради тази причина ви предлагам да се представите за мой приятел. Без да губите самоличността си на журналист, разбира се, но журналист, който ми е близък, а следователно и на висшия комисар. Смятаме, че така ще бъдете приет с по-малко раздразнение.
— От кого?
— От всички: местните испански и мюсюлмански власти, чуждестранните консули, пресата… Честно казано, сред тези общности нямам особено пламенни почитатели, но поне формално проявяват известно уважение поради близостта ми с висшия комисар. Ако ви въведем като мой приятел, може би ще проявят същото уважение и към вас.
— Какво смята по въпроса полковник Бейгбедер?
— Той е напълно съгласен.
— В такъв случай нямам нищо против. Идеята ми се струва добра, а и както казвате, може да е изгодно за всички. Друго условие?
— Това е всичко от наша страна — каза Розалинда, като вдигна чаша в знак на наздравица.
— Отлично. Значи всичко е изяснено. Е, мисля, че сега е мой ред да ви поставя в течение на въпроса, за който ме повикахте.
Сърцето ми се преобърна — беше настъпил часът. Храната и виното явно бяха влели известна доза енергия в Маркъс Логан и той изглеждаше доста по-бодър. Макар че по време на разговор беше държал хладно и спокойно, в него се долавяше благосклонно отношение и явно желание да не досажда на Розалинда и Бейгбедер повече от необходимото. Предположих, че тази закалка има общо с професията му, но нямах основа за сравнение. В края на краищата това беше първият журналист, когото виждах през живота си.
— Първо искам да ви съобщя, че моята връзка е предупреден и майка ви ще бъде прехвърлена веднага щом се организира следващата операция за евакуиране на хора от Мадрид до крайбрежието. Сграбчих здраво ръба на масата. Изпитвах желание да скочат го прегърна, но се сдържах. Ресторантът на хотел „Насионал“ бе пълен с клиенти и благодарение на Розалинда нашата маса беше главният център на внимание. Само това оставаше, да се подам на импулсивната реакция и да прегърна този непознат — тогава всички погледи щяха да се насочат към нас. Ето защо овладях въодушевлението и изразих радостта си само с усмивка и тихо „благодаря“.
— Трябва да ми дадете някои данни. После ще ги изпратя с телеграма до агенцията ми в Лондон. От там ще се свържат с Кристофър Ланс, който ръководи цялата операция.
— Кой е той? — попита Розалинда.
— Английски инженер. Ветеран от Световната война, който от няколко години живее в Мадрид. Преди бунта работеше за испанска фирма с британско участие — строителната компания „Хинес Наваро и синове“, с централен офис на булевард „Прадо“ и филиали във Валенсия и Аликанте. Участвал е в строителството на пътища и мостове, на голям язовир в Сория, на водноелектрическа централа в Гранада и мачта за цепелини в Севиля. Когато войната избухна семейство Наваро изчезна, не се знае дали по тяхна воля или принудително. Работниците основаха комитет и поеха управлението на предприятието. Тогава Ланс можеше да си тръгне, но него направи.