— Защо точно във вашето посолство?
— Не беше само в нашето. Всъщност нашето най-трудно представяше убежище. През първите дни всички посолства практически направиха едно и също: приеха собствените си граждани и някои испанци, нуждаещи се от закрила.
— А после?
— Някои посолства продължиха активно да предоставят убежище и да участват пряко или косвено в прехвърлянето на бежанци. Чили най-вече, както и Франция, Аржентина и Норвегия. След първите дни на несигурност мнозина отказаха да се занимават с това. Ланс обаче не действа като представител на британското правителство. Той прави всичко от свое име. Нашето посолство, както вече ви казах, беше сред тези, които престанаха да предоставят убежище и да съдействат за евакуацията на бежанци. Освен това Ланс не помага на националистите като цяло. Той помага на отделни хора, които наистина трябва да напуснат Мадрид. По идеологически, по семейни или по други причини. Вярно е, че в началото се установи в посолството и го обявиха за почетен аташе, за да може да уреди евакуацията на британски граждани в първите дни на войната, но от тогава действа за своя сметка и на свой риск. Когато се налага, обикновено, за да впечатли милиционерите и часовите на пропускателните постове по пътищата, той използва всичките дипломатически атрибути, които са му подръка: лента с червена, синя и бяла ивица на ръкава, за да се идентифицира, знаменца на автомобила и огромен пропуск, пълен с печати и марки на посолството, на шест-седем работнически профсъюза и на Министерството на войната — всичко, с което разполага. Ланс е доста странен тип — симпатичен, словоохотлив, винаги облечен с крещящи дрехи, с биещи на очи сака и вратовръзки. Според мен понякога преиграва, за да не го вземат на сериозно и да не го подозират.
— Как осъществява прехвърлянето до крайбрежието?
— Не знам точно, той отказва да съобщи подробности. Мисля, че започна с коли на посолството и камиони на строителното предприятие, докато ги реквизираха. Напоследък използва линейка на шотландския корпус, предоставена на разположение на републиката. Освен това обикновено го придружава Марджъри Хил, медицинска сестра от Англо-американската болница, знаете ли я?
— Мисля, че не.
— Намира се на улица „Хуан Монталво“, до Университетския комплекс, практически на самия фронт. Когато ме раниха, първо ме заведоха там, после ме преместиха в болницата, която оборудваха в хотел „Палас“, за да ме оперират.
— Болница в „Палас“? — попитах недоверчиво.
— Да, полева болница, не знаехте ли?
— Нямах представа. Когато напуснах Мадрид, „Палас“ и „Риц“ бяха най-луксозните хотели.
— Е, както виждате, сега го използват за други цели. Много неща са се променили. Останах там няколко дни, докато накрая решиха да ме евакуират в Лондон. Преди да постъпя в Англо-американската болница, аз вече познавах Ланс — в момента британската колония в Мадрид е доста оредяла. После той ме посети в „Палас“. В рамките на хуманитарната си мисия той се старае да помага, доколкото е възможно — на всички свои сънародници в затруднение. Затова знам отчасти как протича процесът на евакуация, но са ми известни само подробностите, които той самият ми е предоставил. Бежанците обикновено идват за своя сметка в болницата. Понякога ги държат известно време, като ги представят за пациенти, докато подготвят следващия конвой. Ланс и медицинската сестра Ханс, пътуват заедно: тя, изглежда, е незаменима в разиграването на служители и милиционери на контролните постове, ако нещата станат напечени. Освен това почти винаги се врежда да занесе на връщане в Мадрид всичко, което може да измъкне от Кралската флота: лекарства, превръзки, сапун, консерви…
— Как осъществяват пътуването?
Исках да си представя прехвърлянето на майка ми, да знам как ще се извърши пътуването.
— Знам, че тръгват призори. Ланс вече познава всички контролни пунктове, а те са над трийсет. Понякога пътуват повече от дванайсет часа. Освен всичко, той познава отлично психологията на милиционерите: слиза от колата, разговаря с тях, нарича ги другари, показва им впечатляващия си пропуск, предлага им цигари, шегува се и се сбогува с тях с „Да живее Русия“ или „Смърт на фашистите“ и какво ли не, само да може да продължи пътя си. Но не им предлага подкуп: самият той си го е наложил като принцип и доколкото знам се придържа към него. Той е изключително педантичен спрямо законите на републиката, винаги ги спазва. И разбира се, избягва да предизвиква неприятности или инциденти, които биха могли да навредят на посолството ни. Макар че не е на служба и има само почетна титла, той се придържа строго към правилата на дипломатическата етика.