Докато приключи отговора си, аз бях готова да задам следващия въпрос. Доказвах, че съм отлична ученичка на комисар Васкес в усвояването на техниките на разпита.
— В кои пристанища отвежда бежанците?
— Зависи, може да е във Валенсия, в Аликанте, в Дения. Проучва положението, нахвърля план и накрая, по един или друг начин успява да ги натовари на кораб.
— Но тези хора имат ли необходимите документи и пропуски?
— За да пътуват из Испания — да. За да заминат за чужбина — вероятно не. Затова операцията по качването на кораба обикновено е най-трудна: Ланс трябва да заблуди контролните постове, да влезе в зоната на кейовете и да мине незабелязано сред часовите, да преговаря с екипажа на корабите, да вмъкне бежанците и да ги скрие. Освен това, всичко трябва да се осъществи внимателно, за да не буди подозрение. Засега обаче винаги е успявал.
Довършихме вечерята. Логан трудно боравеше с приборите; лявата му ръка бе напълно извън строя. Въпреки това се справи успешно с пилето, с две големи порции сметанов крем и няколко чаши вино. Аз обаче, погълната от разказа му, почти не докоснах калкана и не поръчах десерт.
— Искате ли кафе? — попита той.
— Да, благодаря.
Всъщност не пиех кафе след вечеря, с изключение на случаите, когато трябваше да работя до късно. Тази вечер обаче имах две основателни причини, за да приема предложението: исках да удължа колкото се може повече разговора и да бъда достатъчно бодра, за да не изпусна и най-малката подробност.
— Разкажете ми нещо за Мадрид — помолих го тогава. Гласът ми беше тих, може би вече предчувствах, че това, което ще чуя, няма да бъде приятно.
Той ме погледна втренчено, преди да отговори:
— Не знаете нищо, нали?
Забих поглед в покривката и поклатих отрицателно глава. След като чух подробностите за предстоящата евакуация на майка ми, бях се отпуснала; вече не бях нервна. Въпреки контузеното си тяло, Маркъс Логан бе успял да ме успокои със сериозното си и уверено държане. Вместо да се зарадвам обаче от това, което чух, изпитах силна тъга. За майка си, за Мадрид, за родината ми. Внезапно ме обхвана неимоверна слабост и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
— Градът е в плачевно състояние, не достигат основни продукти. Всеки се справя както може — обобщи той отговора си с няколко общи и очевидни истини. — Може ли да ви задам един въпрос? — добави.
— Питайте каквото искате — отговорих с все още забит в масата поглед. Не можех да му откажа, бъдещето на майка ми беше в неговите ръце.
— Вижте, изпълних задачата си и ви гарантирам, че ще постъпят с майка ви така, както са ми обещали, не се тревожете за това. — Говореше с по-тих, по-задушевен тон. — За да успея обаче, се наложи да измисля история, която не знам дали отговаря малко или много на действителната. Казах, че е изложена на голяма опасност и трябва да бъде евакуирана спешно, не беше необходимо да давам повече подробности. Но бих искал да знам до каква степен съм отгатнал или до каква степен съм излъгал. Отговорът изобщо няма да промени нещата, но аз бих искал да го чуя. Така че ако нямате нищо против, кажете ми в какво положение се намира майка ви и смятате ли, че наистина е изложена на опасност в Мадрид?
Един сервитьор донесе кафетата. Разбъркахме захарта, лъжичките ритмично потракваха в порцелана. След няколко секунди вдигнах глава и го погледнах право в очите.
— Искате да знаете истината? Истината е, че според мен животът й не е изложен на опасност, но майка ми има само мен на света, аз имам само нея. Винаги сме живели сами, заедно сме се борили, за да оцелеем — ние сме само две работещи жени. Един ден обаче аз сгреших и я предадох. И сега не искам нищо друго, освен да бъда отново с нея. Преди малко ми казахте, че приятелят ви Ланс действа единствено воден от хуманни, а не от политически подбуди. Сам преценете дали събирането на една майка без средства с единствената й дъщеря е хуманна причина или не. Аз не знам.