— Тъй като ще ме изоставиш тази вечер заради един чуждестранен журналист, не исках да пропусна поне приготовленията. Може ли да помогна с нещо, госпожи?
— Вие не сте ли онзи, дето рисува хубаво? — попита внезапно Канделария. Двамата знаеха кой кой е, но никога досега не си бяха говорили.
— Като самия Мурильо.
— Ами да видим как ще изрисуваш очите на момичето — каза тя и му подаде един козметичен несесер, който така и не разбрах откъде измъкна.
Феликс досега не бе гримирал никого, но не се стресна. Напротив, прие заповедта на Контрабандистката с радост и след като разгледа снимките в два броя на „Венити Феър“, за да получи вдъхновение, той се обърна към лицето ми, сякаш беше платно за рисуване.
В седем и четвърт все още бях увита с хавлиената кърпа и с протегната ръце, докато Канделария и съседката духаха, за да изсушат лака. В седем и двайсет Феликс приключи с веждите ми и ги приглади с палци. В седем и двайсет и пет Ремедиос постави в косата ми последната фиба и няколко секунди след това Жамила се втурна като луда от балкона, като викаше, че кавалерът ми току-що се е появил на ъгъла.
— А сега остават само още две неща — заяви в този момент съдружничката ми.
— Всичко е идеално, Канделария. Няма време за повече — казах аз и тръгнах полугола, за да взема тоалета си.
— Дума да не става — предупреди тя зад гърба ми.
— Не мога да ти обърна внимание, Канделария, наистина… — настоях аз нервно.
— Млъкни и погледни — заповяда тя, като ме хвана за ръката насред коридора. След това ми подаде плосък пакет, увит в смачкана хартия.
Отворих го припряно. Знаех, че не мога да й откажа, защото щях да изгубя битката.
— Господи, Канделария! Не мога да повярвам! — възкликнах, докато разгъвах копринените чорапи. — Откъде ги купи, нали ми беше казала, че от месеци не може да се намери нито един чифт?
— Млъкни веднага и отвори сега този — прекъсна тя благодарностите ми и ми подаде друг пакет.
Под грубата опаковъчна хартия намерих красив блестящ предмет от черупка на костенурка със златен кант.
— Това е пудриера — поясни гордо тя. — За да си пудриш носа, та да видят важните госпожи, които ще срещнеш, че не си по-долу от тях.
— Прекрасна е — казах аз, като погалих кутийката. После я отворих: вътре имаше компактна пудра, малко огледало и бяло пухче от памук. — Благодаря ти, Канделария. Нямаше нужда, вече направи толкова много за мен…
Не можех повече да говоря по две причини: защото бях готова да се разплача и защото в същия момент се позвъни на вратата. Иззвъняването ме накара да се опомня, нямаше време за сантименталности.
— Жамила, отиди да отвориш — заповядах аз. — Феликс, донеси ми комбинезона, който е на леглото. Канделария, помогни ми за чорапите, може в бързината да ги скъсам. Ремедиос, вземете обувките. Анхелита, пуснете завесата в коридора. Хайде, всички в ателието, за да не ни чуе.
От суровата коприна си бях ушила тоалет от две част с големи ревери, тясна талия и пола във формата на камбана. Поради липса на бижута единственото допълнение беше едно цвете до рамото от плат в тютюнев цвят, в съчетание с обувките с токчета тип „игла“, които един обущар от Арабския квартал беше обшил със същия плат. Ремедиос бе успяла да превърне косата ми в елегантен свободен кок, който подчертаваше изящното дебютно творение на Феликс като гримьор. Въпреки липсата на опит, резултатът беше великолепен: изпълни с радост очите ми и с плътност устните ми, изтръгвайки на светлина от умореното ми лице.
Всички заедно ме облякоха, обуха ме, оправиха ми отново прическата и ружа. Нямах време дори да се погледна в огледалото. Веднага щом бях готова, излязох и бързо тръгнах по коридора, като се опитвах да балансирам върху високите обувки. Когато стигнах до вратата, спрях и с престорено спокойни крачки влязох в салона. Маркъс Логан стоеше с гръб до един от балконите и гледаше към улицата. Обърна се, когато чу стъпките ми по плочките.
Бяха минали девет дни от последната ни среща. Следите от раните, с които журналистът пристигна, бяха осезателно намалели. Бе пъхнал лявата си ръка в джоба, вече не носеше превръзка. На лицето му бяха останали само няколко белега, под мароканското слънце кожата му бе придобила приятен загар, който контрастираше с безупречната белота на ризата. Стоеше на крака без видимо усилие, с твърда стойка, с изправен гръб. Щом ме видя, той се усмихна и този път не му костваше никакво усилие да го направи.