— Баджанакът няма да иска да се върне в Бургос, след като ви види тази вечер — каза той вместо поздрав.
Опитах се да отговоря със също толкова остроумна фраза, но един глас зад гърба ми ме разсея.
— Страхотен бонбон, малката — подхвърли Феликс с дрога шепот от скривалището си зад вратата.
Сдържах смеха си и само попитах:
— Тръгваме ли?
Той също не успя да отговори: точно когато се канеше да го направи, едно внушително присъствие изпълни помещението.
— Един момент, дон Маркъс — заповяда Контрабандистката, като вдигна ръка, сякаш искаше думата. — Ако ми позволите, искам да ви дам малък съвет, преди да тръгнете.
Логан ме погледна, леко объркан.
— Това е една приятелка — поясних аз.
— В такъв случай кажете.
Тогава Канделария се приближи до него и му заговори, като се преструваше, че маха несъществуващо петънце от предницата на сакото му.
— Опичай си ума, драскачо, защото том момиче вече доста е патило и препатило. Внимавай да не ми я подлъжеш с фасона си на чуждестранен баровец и после да я накараш да страда. Защото, ако вземеш да я задиряш и ти хрумне да й досаждаш дори ей толкова, с оня бандит братовчед ми ще броим на когото трябва и може в тъмното да те причакат в някоя уличка на Арабския квартал и да ти накълцат здравата страна на физиономията като кожата на свинче, стана ли ти ясно, душко?
Журналистът нямаше как да й отговори: въпреки безукорния си испански, за щастие не бе успял да схване почти нищо от заплашителната реч на съдружничката ми.
— Какво каза? — обърна се той към мен със смутен вид.
— Нищо важно. Да тръгваме, ще закъснеем.
Едва успях да скрия колко бях горда, докато излизахме. Не заради вида ми, нито заради привлекателния мъж, който вървеше до мен, нито заради забележителното събитие, което ни очакваше тази вечер, а заради обичта на приятелите, които оставихме зад нас.
Улиците бяха украсени със знамена в червено и жълто. Имаше гирлянди, плакати, които приветстваха знатния гост и величаеха неговия прославен роднина. Стотици араби и испанци шестваха бавно и тържествено. Украсените с националните цветове балкони бяха изпълнени с хора, терасите на покривите — също. Младежите се бяха струпали на най-невероятни места: уличните стълбове, оградите, фенерите, търсейки най-добрата позиция, за да наблюдават предстоящото зрелище. Момичетата вървяха, хванати за ръце, с току-що начервени устни. Дечурлигата тичаха на тълпи и сновяха на зигзаг във всички посоки. Испанчетата бяха със сресани коси и миришеха на одеколон, момченцата — с вратовръзки, момиченцата с панделки, завързани в края на плитките. Мароканчетата носеха джелаби и фесове, много от тях бяха боси, други носеха обуща в чест на празника.
Колкото повече се приближавахме към площад „Еспаня“, толкова по-гъста ставаше тълпата, а глъчката — все по-оживена. Беше горещо, светлината все още бе ярка. Дочуваха се звуците на оркестър, който настройваше инструментите. Бяха поставили пейки; пространството вече беше изпълнено до последния милиметър. Наложи се Маркъс Логан да покаже няколко пъти поканата си, за да ни пропуснат през охранителните прегради, които отделяха множеството от зоните, през които щяха да минат височайшите гости. Почти не разменихме дума, докато се придвижвахме — поради глъчката и постоянните препятствия, които трябваше да преодолеем, беше невъзможно да разговаряме. От време на време го сграбчвах за ръката, защото имаше опасност тълпата да ни раздели. Друг път той ме придържаше през раменете, за да не ме погълне ненаситното множество. Придвижихме се бавно, но успяхме. Стомахът ми се сви, когато прекосихме портата от ковано желязо, която водеше към Висшия комисариат, но предпочетох да не мисля.
Няколко арабски войници охраняваха входа, внушителни с парадните си униформи, с големи тюрбани и развети от вятъра наметала. Прекосихме градината, украсена със знамена и флагчета, един адютант ни упъти към голямата група гости, които чакаха началото на събитието под бели тенти, поставени за случая. Под тяхната сянка се движеха като в калейдоскоп фуражки, ръкавици и перли, вратовръзки, ветрила, сини ризи под бели сака с герба на Фалангата, извезан на предницата, както и доста тоалети, ушити бод след бод от собствените ми ръце. Поздравих дискретно няколко клиентки, престорих се, че не забелязвам погледите и прикритите шушукания от няколко страни: коя е тя, кой е той, прочетох по движението на някои устни. Разпознах още лица — много от тях бях видяла само на снимките, които Феликс ми бе покачал предните дни, с други ме свързваше директен контакт. Например комисар Васкес, който умело прикри учудването си, когато ме видя в тази обстановка.