— Виж ти, каква изненада — каза той, като се отдели от една група и се приближи до нас.
— Добър ден, дон Клаудио. — Постарах се гласът ми да прозвучи естествено, но не знам дали успях. — Радвам се да ви видя.
— Наистина ли? — попита той с иронично изражение.
Не смогнах да му отговоря, защото, за мое изумление, той веднага след това поздрави кавалера ми:
— Добър ден, господин Логан. Както виждам, вече сте се приспособили към местния живот.
— Комисарят ме извика в управлението веднага щом пристигнах в Тетуан — обясни ми журналистът, докато двамата си стискаха ръцете. — Формалности за чуждестранни граждани.
— Засега не е заподозрян в нищо, но ме уведомете, ако забележите в него нещо странно — пошегува се комисарят. — А вие, Логан се погрижете добре за госпожица Кирога, цяла година е работа без почивка.
Разделихме се с комисаря и продължихме пътя си. Журналистът беше спокоен и любезен, а аз се стараех да не показвам колко не на място се чувствам. Той също не познаваше никого, но това, изглежда не го притесняваше ни най-малко — държеше се свободно, със завидна самоувереност, която вероятно се дължеше на професията му. Припомних си уроците на Феликс и дискретно му посочих кои са някои от гостите: господинът с тъмния костюм е Хосе Игнасио Толедано, богат евреин, директор на банка „Хасан“; елегантната дама с шапката с пера и цигарето е херцогиня Дьо Гиз, френска аристократка, която живее в Лараш; едрият мъж, на когото му пълнят чашата, е художникът Мариано Бертучи. Всичко протече според предписанията на протокола. Пристигнаха още гости, после цивилните испански власти, след тях военните. Последваха ги мароканските владетели с техните екзотични одежди. От прохладната градина чухме възгласите на улицата, овациите и ръкоплясканията. „Вече пристигна, вече е тук“ — разнесоха се гласове. Почетният гост обаче не се появи веднага; преди това отдели време на тълпата, която го приветстваше, сякаш беше тореадор или някоя от американските актриси, които моят съсед толкова харесваше.
И най-после се появи очакваният, желаният гост, баджанакът на каудильо, да живее Испания! Облечен в черен костюм, сериозен, изпънат, много слаб и ужасно красив с почти бялата си, сресана назад коса; несмутим, както се пееше в химна на Фалангата, с очи на хитър котарак и леко състарен за трийсет и седемте си години, на които беше по това време.
Аз навярно бях от малцината, които не изпитваха ни най-малко любопитство да го видят отблизо или да му стиснат ръката, но въпреки това гледах към него. Интересуваше ме обаче не той, а човекът до него: Хуан Луис Бейгбедер. Любовникът на моята клиентка и приятелка се оказа висок и слаб мъж около петдесетте. Носеше парадна униформа с широк колан на кръста, фуражка и лек, подобен на камшик бастун. Имаше тънък, издаден напред нос, под него — тъмни мустаци; над него — очила с кръгли рамки, две идеални окръжности, зад които чифт интелигентни очи следяха всичко случващо се наоколо. Стори ми се особен човек, дори леко чудноват. Въпреки униформата, той не притежаваше типичната военна осанка; в държането му се долавяше нещо театрално, което обаче не изглеждаше престорено: жестовете му бяха изискани и същевременно разточителни, смехът му — буен, гласът — жив и звучен. Непрекъснато се движеше от място на място, поздравяваше сърдечно. Раздаваше прегръдки, потупвания по гърба и продължителни ръкостискания; усмихваше се и разговаряше с едни или други, с араби, християни, евреи, после отново в същия ред. Може би в свободното си време се проявяваше като романтичен интелектуалец, какъвто според Розалинда в действителност беше, но в този момент той разгърна пред присъстващите единствено неимоверния си талант за общуване.
Сякаш беше привързал Серано Супер към себе си с невидимо въже; понякога му позволяваше да се отдалечи малко, даваше му известна свобода на движение, за да поздрави и да разговаря в негово отсъствие, да се остави да го ласкаят. След минутка обаче навиваше макарата и го придърпваше отново към себе си: обясняваше му нещо, представяше му някого, прегръщаше го през рамо, прошепваше му някоя фраза на ухото, изсмиваше се и отново го пускаше да се отдалечи.