Потърсих няколко пъти Розалинда, но не я открих. Нито до любимия й Хуан Луис, нито далече от него.
— Видяхте ли някъде госпожа Фокс? — попитах Логан, след като приключи краткия си разговор на английски е една особа от Танжер, която той ми представи и чието име и длъжност тутакси забравих.
— Не — отвърна лаконично той, като насочи вниманието си към групата, която в момента се оформяше около Серано. — Знаете ли кои са? — попита ме, сочейки ги с дискретно движение на брадичката.
— Германците — отвърнах аз.
Там бяха взискателната фрау Лангенхайм, пристегната в прекрасния костюм от лилав шантунг, който й бях ушила; фрау Хайнц, моята първа клиентка, облечена в бяло и черно като някой арлекин; госпожа Бернхарт, която говореше с аржентински акцент и тази вечер не беше с нов тоалет; имаше и още една жена, която не познавах. Всички бяха придружени от съпрузите си и всички приветстваха госта, докато той се разтапяше в усмивки сред компактната група германци. Този път обаче Бейгбедер не прекъсна разговора и го остави да се задържи на сцената без чужда помощ по-продължително време.
30.
Свечери се, блеснаха празнични светлини. Атмосферата беше оживена, но не така шумна, чуваше се тиха музика. Розалинда не се виждаше никъде. Германците продължаваха да обграждат плътно почетния гост, но в един момент дамите се отделиха и оставиха сами петимата чужденци и испанския сановник. Изглеждаха погълнати от разговора и си предаваха нещо от ръка на ръка, като свеждаха един към друг глави, сочеха с пръст, коментираха. Забелязах, че кавалерът ми постоянно ги държи под око.
— Явно германците ви интересуват.
— Изпълват ме с въодушевление — каза иронично той. — Но съм с вързани ръце.
В отговор аз вдигнах въпросително вежди — не разбирах какво иска да каже. Не ми обясни и побърза да отклони разговора в друга посока.
— Ще бъде ли много нахално от моя страна да ви помоля за една услуга?
Подхвърли въпроса сякаш случайно, както преди няколко минути ме бе попитал дали искам цигара или чаша плодов сок.
— Зависи — отвърнах с привидно безгрижие, каквото не изпитвах. Въпреки че вечерта протичаше относително спокойно, аз все така не се чувствах на място, не можех да се насладя на това чуждо за мен празненство. Тревожеше ме също отсъствието на Розалинда. Беше много странно, че не се бе появила досега. Само това липсваше, журналистът да ме помоли за нова неуместна услуга: бях направила достатъчно, като се съгласих да присъствам на това събитие.
— Отнася се за нещо много просто — поясни той. — Любопитно ми е какво показват германците на Серано, какво разглеждат с такъв интерес.
— Любопитството ви от какво естество е — лично или професионално?
— И едното, и другото. Но не бива да се приближавам; както знаете, ние, англичаните, не сме им по вкуса.
— Предлагате аз да се приближа и да погледна? — попитах недоверчиво.
— Ако е възможно, без да привличате вниманието.
Насмалко щях да се изсмея.
— Нали не говорите сериозно?
— Напротив. Работата ми се състои в това. Търся информация и средства, чрез които да я получа.
— И понеже сега не можете да я получите сам, искате това средство да съм аз.
— Не желая да злоупотребявам с търпението ви, уверявам ви. Това е само предложение, не сте длъжна да го приемете. Просто го обмислете.
Погледнах го, без да кажа нищо. Изглеждаше искрен и чистосърдечен, но както беше предположил Феликс, вероятно не бе такъв. В крайна сметка всичко беше въпрос на интереси.
— Добре, ще го направя.
Понечи да каже нещо, може би да благодари предварително. Не му дадох възможност да го направи.
— Искам нещо в замяна — добавих аз.
— Какво? — попита той учудено. Не очакваше, че съгласието има цена.
— Опитайте се да разберете къде е госпожа Фокс.
— Как?
— Сигурно знаете как, нали сте журналист.
Не дочаках отговора му — веднага се обърнах и се отдалечих, като се питах как по дяволите, мога да се приближа до германците, без да изглеждам твърде нахална.
Намерих решението в пудриерата, която Канделария ми беше подарила малко преди да изляза от къщи. Извадих я от чантата и я отворих. Докато вървях, престорих се, че оглеждам лицето си на път към тоалетната. Но бях толкова съсредоточена в огледалото, че сгреших леко посоката и вместо да мина през празните места, аз се блъснах, какъв лош късмет, в гърба на германския консул.