При сблъсъка разговорът внезапно прекъсна, а пудриерата ми падна на земята.
— Съжалявам много, наистина съжалявам, толкова съм разсеяна… — казах аз с престорено смущение.
Четирима от присъстващите понечиха да се наведат и да я вземат, но един беше по-бърз от останалите. Най-слабият от всички, мъжът с вчесаната назад бяла коса. Единственият испанец. Онзи, който имаше очи на котарак.
— Мисля, че огледалото се е счупило — обяви той, като се изправи. — Погледнете.
Погледнах. Но преди да се взра в счупеното огледало, аз се опитах да отгатна какво друго има в ръцете му, освен моята пудриера.
— Да, изглежда, се е счупило — прошепнах, като прокарах леко показалец по напуканата повърхност на пудриерата, която той продължаваше да държи. Прясно лакираният ми нокът се отрази безброй пъти в нея.
Стояхме рамо до рамо, доближили глави, втренчени и двамата в малкия предмет. Забелязах светлата кожа на лицето му само на няколко сантиметра от мен, фините му черти и побелелите слепоочия, по-тъмните вежди, тънките мустаци.
— Внимавайте, ще се порежете — каза той тихо.
Забавих се още няколко секунди, установих, че колелцето с пудра е непокътнато, че пухчето е на мястото си. И крадешком отново погледнах това, което той все така държеше между пръстите си и само няколко минути по-рано те си бяха предавани от ръка на ръка. Снимки. Бяха гледали снимки. Успях да видя само първата от тях: хора, които не разпознах, компактна група от анонимни лица и фигури.
— Да, по-добре да я затворя — казах най-после.
— Заповядайте, вземете я.
Затворих двете части с отчетливо „клик“.
— Жалко. Пудриерата е много хубава. Почти колкото собственичката й — добави той.
Приех комплимента с кокетна гримаса и с най-ослепителната си усмивка.
— Моля ви, не се безпокойте.
— Беше ми приятно, госпожице — каза той, като ми протегна ръка. Усетих колко е лека.
— И на мен, господин Серано — отвърнах, като премигнах кокетно. — Отново се извинявам, че ви прекъснах. Лека нощ, господа — добавих аз, като обходих с поглед останалите от групата. Всички носеха пречупен кръст на ревера.
— Довиждане — отвърнаха германците в хор.
Отдалечих се, стараейки се да вървя с възможно най-грациозна походка. Когато реших, че вече не могат да ме видят, грабнах чаша вино от подноса на един сервитьор, изпих я на един дъх и после я хвърлих сред храстите с рози.
Изругах Маркъс Логан, задето ме бе забъркал в тази глупава история, наругах и себе си, задето бях приела. Бях стояла до Серано Сунер по-близо от когото и да било друг от гостите — лицето му беше почти до моето, пръстите ни се бяха докосвали, гласът му отекваше в ухото ми с близост, която граничеше с интимност. Бях се представила пред него като празноглава жена, която прелива от щастие, че за момент е станала обект на внимание на височайшата чу персона, докато в действителност той изобщо не ме интересуваше. И за какво? Само за да установя, че това, което групата бе разглеждала с очевиден интерес, бяха няколко снимки, на които не успях да различа нито едно познато лице.
Раздразнена, аз прекосих градината и стигнах до входа на главната сграда на Висшия комисариат. Трябваше да намеря тоалетна, да си измия ръцете, да се отдалеча за момент от всичко и да се успокоя, преди да се върна отново при журналиста. Следвах указанията, които някой ми даде: прекосих вестибюла, украсен с релефен дървен фриз и портрети на военни в униформи, завих надясно и тръгнах по един широк коридор. Третата врата вляво — така ми бяха казали. Преди да стигна до нея, някакви гласове предизвестиха бедствието в помещението; няколко секунди по-късно установих със собствените си очи какво се е случило. Подът беше залят с вода, която излизаше с шуртене отвътре, вероятно от спукана тръба. Две жени се възмущаваха заради намокрените си обувки, а няколко войници, опрели колене на пода, се мъчеха с парцали и хавлии кърпи да попият водата, която продължаваше да блика и вече заливаше плочките в коридора. Застинах на място пред тази гледка. Пристигнаха подкрепления с купища парцали, дори ми се стори, че носеха и чаршафи. Гостенките се отдалечиха с оплаквания и мърморене и тогава някой ми предложи да ме заведе до друга тоалетна.